Пътувах с нощния влак за Киев, когато на една от гарите влязоха жена и синът ѝ. Жената беше облечена в тъмни дрехи и изглеждаше мрачна като дъждовен облак. Момчето изглеждаше на малко повече от четири години и определено още не беше на училище. Жената оправи леглото и сложи сина си.
Момчето влязло весело в купето и докато майка му приготвяла леглото, то погледнало звездите през прозореца и попитало тъжно майка си: “Мамо, защо всички други имат баща си тук, а моят е на небето? Толкова много го обичам и толкова много ми липсват нашите игри.
И освен това, колко време ще бъде в небето и ще събира звезди за нас? Не ми трябват тези звезди, луната или слънцето. Искам баща ми да е до мен. Младата жена наду възглавниците. Сълзи се търкулнаха по бузите ѝ. Тя прегърна малкия си син и едва успя да измъкне: “Скъпи мой – каза тя, – знаеш ли, татко ти отлетя на небето.
През нощта той събира звезди за теб, а през деня ти изпраща целувките си със слънчевите лъчи. Той винаги ще живее на облак. Но той вижда всичко от небето и много ви обича. Момчето заби малкото си носле право във врата на майка си, изхлипа тихо и хвана здраво раменете на майка си с двете си ръце.
И тогава, въпреки че беше ноември, на небето започна да пада звезда. Жената веднага я показала на сина си, като казала, че това е знакът на баща му да спре да бъде тъжен. А аз лежах мълчаливо на втория си рафт и студените сълзи се търкаляха по възглавницата ми.
