На 82 години вече не съм толкова здрав и активен, колкото бях преди, но все още управлявам фермата и градината си сам, без да разчитам на децата си.
Къщата ми, построена заедно с покойния ми съпруг, пази много щастливи спомени. Дадохме градския си апартамент на сина ни, когато се ожени, и сами се преместихме тук. Скоро след това му се роди дете.
След смъртта на съпруга ми обаче синът ми сякаш забрави за мен и ме остави да живея сама. реклами Съседите, особено един млад мъж
– Костя, се включиха в ремонтите и други дейности, като отказаха всякаква финансова компенсация за помощта си.
Костя също така редовно ми помагаше с храна и лекарства. Чувствайки, че собственото ми семейство ме е пренебрегнало, реших да напиша завещанието си в полза на Костя в знак на благодарност.
Семейството ми, което не проявяваше особена загриженост към мен, не заслужаваше нищо от мен. Когато внукът ми разбра за завещанието, побърза да ме посети, но беше твърде късно. Чувствах, че е безсмислено да променям решението си, след като бях пренебрегван в продължение на около 20 години. Сгреших ли в решението си?
