Със съпруга ми живеем заедно от 35 години, аз съм на 53, а той – на 55. През това време ни се родиха син и две прекрасни дъщери. Бяхме образцово семейство за мнозина. Можем само да се гордеем с нашите деца.
В нашето семейство всичко беше чудесно, но само отвън. Съпругът ми не правеше почти нищо, понякога просто работеше като автомонтьор при свой приятел, но иначе дни наред се взираше в екрана на телевизора и се оплакваше от правителството, от новата кола на съседа и от моята некадърност.
Децата ми и аз дълго време не можехме да се съвземем, след като бащата на семейството реши да отиде при друга 40-годишна жена. Сега аз останах сама. По-точно казано, свободна съм и засега нямам нужда от нова връзка. Добре ми е така, както съм. Научих уроци от това. Стигнах до извода, че докато бях във връзка, не се грижех за себе си.
Не отделях време за себе си. Отдадох цялото си свободно време на съпруга си и не оставих нищо за себе си. Сега, поглеждайки назад, осъзнавам, че в един брак трябва да бъдеш малко егоист. С поведението си показваме на другите как да се отнасят с нас. А в този случай съпругът ми свикна, че аз се грижа за него, и го прие.
Когато той беше болен, аз се надвесвах над него като пчела, а когато аз бях болна, той дори не се опитваше да ми помогне, все имаше изисквания към мен, не му пукаше.
Дъщерите ми ми помогнаха много след развода. Те ми казаха, че животът не свършва с това, и това е вярно! Сега имам повече време за любимия си! Отне ми известно време да го осъзная, но сега, когато съм сама, мога да живея по-добре и по-светло, отколкото с него.
Взех желязно решение: дори да дойде да пълзи при мен на колене, аз няма да го приема! Ако веднъж вече е направил избор не в моя полза, тогава отново и отново ще избирам само себе си. Сега не си търся заместник. Изобщо не се нуждая от замяна. За какъв вид замяна можем да говорим? Какво ми даде той, което сега нямам, освен безкрайно изтощение, болести и нервни сривове?
