Измина само месец, откакто ни сполетя трагедия – баща ни почина. Той беше на 68 години, боледуваше тежко през последните дванадесет години, а през последните три години не можеше да стане от леглото.
Майка ми се грижеше за него, дори напусна работата си. Беше ѝ много трудно. Аз и брат ми помагахме, доколкото можехме, но си имаме собствени семейства, деца и грижи. В началото на 2022 г.
Артур замина за Белгия. Разбрахме, че болестта на баща ми е нелечима и е само въпрос на време, но загубата все още беше много трудна. И представете си какъв беше шокът ми, когато само 40 дни по-късно видях майка си в парка.
Беше облечена с ярки дрехи, къса пола, блестеше и говореше весело с един непознат. “Мамо, къде отиваш така облечена?” попитах. “С Васил отиваме на кино!” – отговори тя щастливо. “Кой е той?” – изненадах се аз.
Ще ти обясня всичко по-късно. Но нямаше нужда да обяснявам. Не можех да разбера как е могла да започне нов живот толкова бързо. Няколко дни по-късно майка ми дойде в дома ми и аз не исках да говоря, но тя започна: “Защо ми се сърдиш? Знаеш какво беше последното ми десетилетие! – И кой е виновен? Мислиш ли, че татко е искал да се разболее?
– Дори не знаеш, че преди да се разболее, щяхме да се развеждаме. Баща ти имаше любовница, а аз по това време се запознах с Васил. Но когато татко се разболя, Алла му избяга веднага, нямаше нужда повече от него.
А аз не можех да го оставя. “Васил ме чакаше през всичките тези години.” – Той чакаше смъртта на баща си? – Той ме чакаше! Молеше ме да си тръгна, но разбираше ситуацията и никога не правеше сцени. Не можех дори да мечтая за такъв мъж. – Ако е чакал толкова години, защо бърза сега?
– Защото вече не съм млада и не искам да пропилея нито един ден! Не можех да приема поведението на майка ми. Скарахме се и аз ѝ казах, че никога няма да приема Васил и че не искам да го виждам. В отговор тя каза, че щом не искам да го виждам, значи не искам да виждам и нея. Кажете ми, това нормално ли е?
