Можех ли да се нарека достоен син след всичко, което се беше случило? Застанал на прага на старческия дом, гледах с невероятна тъга как възрастната ми майка стои до прозореца. Някога бях избрал удобния живот с жена си и бях прогонил майка си, а сега не можех да намеря покой за това, което бях направил.
Как се осмелих да постъпя така със собствената си майка? Когато бях дете, изгубих баща си, той ни напусна рано, а майка ми избра мен, вместо да започне нов живот. Тя все още беше млада и красива, но аз бях основният проблем. Но никога не смееше да си помисли да ме изостави.
Отхвърляйки всички предложения, тя търсеше работа по специалността си, беше сладкарка. Често поемаше една смяна след друга, за да плаща за жилището ни, разходите за живот и таксите ми за обучение. Ръцете ѝ винаги бяха огромни и зачервени от постоянната работа с тесто, но тя никога не се оплакваше.
Когато се прибираше вкъщи след тежка смяна, тя слагаше чайника и ме хранеше с пресни сладкиши, а имаше дни, в които заплатата ми закъсняваше. Майка ми ме гледаше как ям и едва след като се нахранех, започваше да дояжда след мен.Едва малко по-късно разбрах, че тя не е искала да ме остави гладна.
Любовта ѝ беше толкова силна, че без колебание би се отказала от всичко за мен. Тя беше целият ми свят, с майка като нея нямах нужда от баща. Спомням си, че често повтаряше, че никога няма да се омъжи, за да не ме научи новият ѝ съпруг. Детството ми беше сравнително щастливо, майка ми се стараеше максимално, не спеше, не се хранеше, но никога не се оплакваше.
По-късно нещата се усложниха, когато фабриката ѝ беше затворена и тя започна да има здравословни проблеми. Всяко движение на ръцете ѝ било трудно и тя вече не можела да работи. А и нямаше къде другаде да работи. Другите места просто не я приемаха.
По това време завършвах гимназия и работех на половин работен ден в местен павилион. Почиствах, изнасях боклука, помагах за подреждането на стоките и стоях зад касата, когато се налагаше. За тази работа ми се плащаше с храна, а понякога и с малки суми пари.
Спестявах пари, за да плащам всички рецепти, които личният лекар изписваше на майка ми, и винаги се стараех да я зарадвам с добри новини. Знаейки, че тя е наистина щастлива, когато чуе за академичните ми успехи, се стараех всячески да уча усърдно. След като завърших училище с медал, кандидатствах в университети.
Получих отговор доста бързо, приеха ме в почти всички от тях. Така че с майка ми се преместихме в големия град. Веднага започнах да работя на непълно работно време и да помагам на състудентите си в курсовете, а майка ми отиде да работи като портиерка.
Това не беше точно място, но беше достатъчно, за да платим за малък едностаен апартамент. Тук майка ми намери най-добрите специалисти и здравето ѝ започна да се подобрява.Всичко беше наред, докато не я срещнах. Не знам дали тя беше първата ми любов, или разрушителката на съдбата ми.
Когато бях студент във втори курс, срещнах Елена. По-точно, запознаха ни състуденти, градско момиче от интелигентно семейство, цялото толкова интересно и странно, веднага ми завъртя главата. Времето минаваше, отношенията ни се развиваха и един ден тя предложи да започнем да живеем заедно.
Не бях готов за това, но тя беше категорична и аз трябваше да се съглася. Не можехме да живеем при нея, родителите ѝ не одобряваха съюза ни и единственото място, което ни оставаше, беше апартаментът под наем при майка ми. Срамувах се да представя майка си на годеницата си.
Вече познавах родителите ѝ, а майката на булката беше много по-красива и по-успешна. Беше грешно, но не можех да се сдържа. Трябваше да говоря с майка ми. Знаех точно какво ще кажа, знаех, че ще оставя майка си на улицата. След училище започнах разговора, както обикновено, и след това преминах към основната тема:
– Мамо, запознах се с едно момиче и ще живеем заедно. Добре си направила, че си решила да го направиш. Кога ще ни представите? – Не този път. Мамо, къде ще живееш? – Аз? Аз. Връщам се в родния ни край и ще остана при съседката ни Клава. Не се притеснявай, сине. – Но колко време ще можеш да живееш там?
И сигурно няма да можеш да живееш там безплатно?” – Леля Клава живее сама и има нужда от съсед. Тя не се нуждае от пари. По-добре излезте и си купете нещо за себе си, хапнете добре, похарчете ги за приятелката си. Ще се опитам да изпратя пари, когато си намеря работа. Тогава ще те изпратя утре?
– Утре, сине. Утре. Легни си.Бях наясно, че леля Клава не обичаше хората и едва ли щеше да се съгласи да живее с нея. Но аз просто исках да се отърва от нея колкото се може по-скоро. Любовта покри очите ми. Заспах. На сутринта майка ми не ме събуди. Бях свикнал майка ми да ме събужда всеки ден преди закуска.
Когато отворих очи, разбрах, че я няма. Мама си беше тръгнала и нямаше да се върне. В гардероба нямаше дрехи, на входа нямаше обувки, а матракът беше прилежно прибран. Тя остави бележка на масата: “Сине, не се притеснявай за мен, ще се оправя. Дори не съм забелязала колко много си пораснал и узрял.
Знам, че се срамуваш от мен, разбирам те. Кажи на приятелката си, че нямаш майка, и тогава няма да ти се налага да я запознаваш. Скъпа моя, пожелавам ти щастие и любов. Успех, сине мой, и никога не повтаряй моята съдба. Ако някога имаш нужда от помощ или нещо се случи, обърни се към леля Клава.
Ще бъда там.” Знаех, че е останала на улицата, бездомна, без пари и с влошено здраве. Но не можеш да върнеш назад това, което си направил, и моята Олена беше готова да се премести при мен. Отначало исках да поканя майка си на сватбата, но размислих, защото тя ми предложи да обявя, че нямам майка.
Така че го направих. След този инцидент дори не се опитвах да я търся, винаги бях зает с други неща и просто нямах време за нея. Разказах на жена си всичко за майка ми и как съм се отнасял с нея. “И сега искаш да я намериш?” – попита ме Елена с отвращение. “Не, не исках. Просто исках да знам дали е добре, това е всичко.
– Може би ще вземеш майка си със себе си вкъщи? Откъде да знам къде се е скитала толкова години и какви болести ще я върнат у дома? Помислете за детето си, за него не е безопасно да бъде с непознати. Елена, казвай каквото искаш, но аз трябва да се уверя, че тя е добре.”
След няколко седмици търсене успях да я открия. Оказа се, че леля Клава е починала веднага след като сме се преместили и майка ми не е могла да отиде при нея. Попитах всичките ни съседи от родния край, но никой не я беше виждал. Тогава започнах да звъня на всички институции, които познавах в града, докато не я намерих в един старчески дом.
Болестта се развиваше без подходящи грижи. Тя поздрави и се обърна към прозореца. Съквартирантката ѝ каза, че майка ѝ стояла там, откакто я довели тук: “Чакаше сина си. Тя все още си спомняше всичко, разказваше ми колко добър е бил той и как го е подвела.
Продължаваше да гледа през прозореца, като вярваше, че ще го намери и ще се върне. А сега дори не си спомня защо стои там. Той гледа в далечината и плаче. Ако попиташ защо, той мълчи. Всички ние чакаме тук: някои за последния си час, а други за съвестта си, която най-накрая ще се събуди в децата
