Преди 10 години щях да напусна съпруга си. Бяхме женени само от година и половина, а с Михаил все още нямахме деца.
Аз бях на 26 години, а съпругът ми – на 28. Бяхме млади, нетърпеливи да докажем нещо един на друг, борехме се за лидерство. Аз бях родом от провинцията, дойдох в града, за да уча, и останах там. Живеехме в малък едностаен апартамент, в който живееше бабата на Михайло. Отначало родителите ми се опитваха да ни помагат с пари, като ни изпращаха пратки със свинска мас и различни завивки. Беше трудно, не с пари, а морално. Майката на Михайло не е далеч: той ще дойде на гости, ако се наложи.
Но аз можех да посетя моята само по време на почивка. Нямах на кого да се оплача, освен на братовчедка ми, но с нея не се виждах често. Тя имаше съпруг и дете и те живееха далеч. Оксана, моята братовчедка, беше с две години по-голяма от мен и на младини бяхме много добри приятелки, но Оксана беше първата, която се омъжи.
Васил, нейният съпруг, е със седем години по-голям от сестра ми и още тогава ми се стори сериозен, уравновесен, дори малко строг. “Той е просто мъдър, дори много светски”, казваше Оксана през цялото време. – “Аз съм зад него като каменна стена. В семейството на сестра ми цареше хармония и мир, синът ми растеше, но при мен и Михаил нещата не вървяха добре. Веднъж се скарахме сериозно, събрах си багажа и реших да замина.
Помислих си: няма да се загубя, ще се обадя на Оксана и ще остана при нея. Няма да досаждам на никого, ще прекарам нощта в кухнята ѝ, а след няколко дни ще наема апартамент, ще подам молба за развод и ще заживея сама, тъй като с Михаил нещата не се получиха. Изскочих с чантата си в тъмната септемврийска нощ, седнах на една пейка и започнах да звъня на сестра си.
С твоите вещи? И Михаил? Ще дойде ли той при нас? Разбирам, че е само за няколко дни, но трябва да попитам Васил, ние сме семейство, не мога да вземам такива решения сама”, изведнъж ме изненада Оксана. “Не ми хареса толкова, отивам при сестра ми с приятеля ми, нямам при кого да отида, а тя ще пита мъжа си? Роднина, обажда се тя!” Оксана се обади след няколко минути и каза: “Виждаш ли, Васил отказа. Ние си имаме собствено семейство, каза той, и нека Галя сама да си решава проблемите.
Не очаквах такъв отговор. Жалко: единствените близки хора ми отказаха да ми помогнат точно в момента, в който имах най-голяма нужда от това. Не говорих с нея в продължение на около година, а след това… Какво трябваше да направя? Седях в двора един час и си тръгнах. До апартамента. “Изпържих картофите – каза Михайло, като звучеше така, сякаш просто изнасях боклука и миех чиниите след вечеря, докато не прибера нещата си по местата им.
С една дума, ние копаехме с Михаил. Седмица по-късно разбрах, че очаквам дете. Тази година дъщеря ни навърши 9 години.
Със сестра ми се сдобрихме на кръщенето на дъщеря ни, а Михаил покани съпруга си Василий за кръстници. Оказа се, че Михайло му се е обадил пръв в онази далечна септемврийска нощ. Помолих го да ми откаже място в приюта, тъй като нямах къде другаде да отида.
Мъжът призна, че ме е наблюдавал от прозореца и че ако съм излязъл от магазина, е щял да тича след мен.” “Но аз нямаше да му позволя – размишлява Васил, – дори и без обаждането на Михайло. А и няма нужда да се разгорещяваш и да носиш чанти през нощта. Разберете всичко на спокойствие и след това вземете решение.
Иначе щяха да ме пуснат да вляза, но те имат косер на един камък и това е всичко, няма семейство. Отначало избрах Василий, но после разбрах, че е било правилно да постъпя. Можеш да извлечеш много от една гореща каша… Но всичко е за добро. Справяме се добре, имаме силно семейство с дъщеря.
