Преди седмица взех дъщеря ми от баба ѝ, която ѝ беше на гости. Обикновено Олена винаги се връща от къщата на баба си щастлива и весела, разказва ми какво са правили и какви пайове са правили. Но този път Олена плачеше. Отначало си помислих, че може би е паднала или се е случило нещо друго. Но по детето нямаше нито една драскотина.
Тогава започнах да задавам въпроси на Оленна, но тя плачеше и не можеше да се успокои. Не можех да разбера какво се беше случило тази нощ. Когато се прибрахме вкъщи, Олена веднага заспа. На сутринта дъщеря ми се успокои и ми каза, че баба ѝ я нарекла крадла и започнала да я нарича с имена.
Олена твърдеше, че никога не е вземала нищо от баба си без разрешение. Повярвах на детето си, защото Олена никога не би наранила муха, камо ли да краде. Веднага се обадих на майка ми: „Щастлива ли си?
Отгледала си млад престъпник в главата си!“ – Мамо, за какво говориш? Можеш ли да ми обясниш какво се е случило?“ -Какво се срамуваше да каже онзи крадец?“ “Не, не, не, не, не, не, не, не. -Престани да наричаш детето ми така, какво се е случило там?“-Нарочно взех парите от картата, сложих ги в портфейла си, исках да отида на пазар сутринта. И погледнах, а там нямаше пари. Така че може би са ги откраднали или сте ги сложили някъде другаде.
-Не защитавайте тази крадла, тя няма никакво оправдание! Няколко дни по-късно майка ми се обади и каза, че е намерила парите си в друга чанта. Просто била забравила коя чанта е използвала, за да отиде до банката.
Казах ѝ, че трябва да се извини на внучката си, защото не е по нейна вина и не бива да преживява такъв стрес. Но майка ми не бързаше да се извини. Не очаквах това от нея и отношенията ни рязко охладняха.
