Аз съм на 38 години, със съпруга ми имаме три деца: най-големите са на 13 и 11 години, а най-малката дъщеря е само на 8 месеца. Честно казано, решението да имам Светлана не беше мое. Всъщност това беше идеята на съпруга ми. През 2022 г. Олексий започна да ме убеждава, че имаме нужда от ново попълнение: “Имаме нужда от още едно бебе, Олена. Това е радост за семейството.
Не искаш да си тръгна и да те оставя сам тук, нали? Вече имаме две момчета и си спомням колко трудно беше да ги отгледам. И дори сега нямаме пари за трето дете!” – Е, така или иначе ще излезете в отпуск по майчинство, вземете си малко почивка. И тогава ще видиш как всичко ще бъде наред. По-големите вече са самостоятелни. Аз се съгласих. Дълбоко в себе си винаги съм мечтала да имам дъщеря. Но ако трябва да бъда честна, това беше предизвикателство. Бременността беше трудна, наложи се да раждам няколко пъти.
А раждането е истински кошмар. Цезарово сечение, разходи за клиниката – много пари. След раждането все още не мога да се възстановя: постоянна умора, безсънни нощи, капризите на Светлана.
А освен нея трябва да се грижа и за възрастните, да им помагам с уроците, да ги пращам на училище. А след това има и чистене и готвене – това е един пълен кръг. А Алексей? Грижите за него приключиха веднага след изписването му от болницата. Сега той се прибираше у дома мрачен, раздразнен и само ме упрекваше: “Трябваше поне да се грижиш за себе си. Ти не си съпруга, ти си готвачка. Боже, дори тази роба прилича на парцал! – Можеш ли да ми помогнеш малко? Цял ден се въртя като катерица в колело. – Помощ? Аз съм на работа по цял ден, а ти си вкъщи! Аз не съм робот. Заплатата на Олексий едва покриваше наема и дрехите. Майка ми ни спасяваше с храна: изпращаше ни зеленчуци, яйца и мляко от селото.
Но на Олексий не му пукаше. Той само се оплакваше от шефа си: “В работата е лудница. Никой не мисли за хората, няма да ти платят.” – Така че намерете нещо по-добро. Вижте всички тези реклами! – Всичко това е измама! Мълчах, стиснал зъби, и продължавах да нося всичко на раменете си. И един ден, когато почиствах къщата, намерих в чекмеджето някакви документи с печати и името на съпруга ми. – Какво е това? – Не го пипай! Това е… за работа.
Как изобщо ги намери? Това не е твоя работа! Реакцията му ме разтревожи. Какво не казва? Може би е взел заем или е започнал жилищна измама? Но истината беше много по-лоша. Вечерта чух Олексий да говори по телефона с кръстника си. Разговорът им ме зашемети. “И така, какво ще кажеш за документите?” – попита кръстникът. Заминавам след няколко седмици. Те ме чакат там. – А какво ще стане с Елена и децата? – Те сами ще се погрижат за това.
Ще им изпратя пари, от какво друго имат нужда? – Казахте ли й? – Не, защо? Ще й кажа, че съм в командировка в Полша. Стоях пред вратата, като едва дишах. Всичко, което беше казал за семейството си, за новото попълнение, за подкрепата, се оказа лъжа. Алексей отдавна беше решил да ни напусне и това не го притесняваше. Сега не знам какво да правя. Трябва ли да говоря с него? Трябва ли да подам молба за развод? Или да го докладвам, за да не му се позволява да напуска страната? Какво бихте направили на мое място?
