Веднъж разговарях с няколко жени, които работят в чужбина от няколко години, и те се чувстват много добре там. Накрая, на 32-годишна възраст, отидох да работя в Италия. Там се запознах и с един мъж, който се казваше Антонио. След пет месеца връзка решихме да се оженим. Оженихме се в Италия в църква, а сватбата беше в Полша.
Не направих приема в провинцията, знаех как ще изглежда. Там всички са любопитни, завиждат на всички. Партньорът ми правеше всичко за мен, беше прекрасен човек, но е вярно, че всичко излиза наяве едва след брака. Веднъж реших да отида да работя в Италия. В моята страна работех на базар, нямах пари. Тогава бях на 32 години и реших, че искам да променя живота си и да замина. Запознах се с един прекрасен мъж в чужбина, казваше се Антонио…
Той се оказа много добър човек, бях много щастлива, че го срещнах. След 4 месеца връзка той ми предложи брак и след още 5 месеца се оженихме. Приятелите ми често ми разказваха за прекрасния живот в Италия, мечтата ми най-накрая се беше сбъднала, това беше идеалният момент да започна живота си отново, с прекрасен човек до себе си. Между другото, там печелех доста добре. Не се стремях особено към богатство и красив живот, просто мечтаех да бъда с него. Като цяло имахме църковна сватба в Италия и сватба в Полша.
Не исках големи тържества, не извиках цялото семейство, исках да сме щастливи, но тихо. В края на краищата знаех, че всички в семейството ми завиждат, така че защо да правя голямо празненство, ако всички в семейството веднага ще започнат да клюкарстват за това. Веднага след сватбата Антонио се погрижи за документите ми и ме заведе в Италия. Отначало всичко беше наред, макар че имаше някои спорове между нас, но постепенно разликата в манталитета ни започна да излиза наяве. Да започнем с това, че всекидневното ядене на паста и пица не ми харесваше много, а той просто не можеше да живее без това, беше свикнал да се храни по този начин. Аз пък исках да ям картофи със сос, кнедли с месо или просто борш.
Всичко, което сготвих, оставаше недокоснато и студено на масата. Тогава започнаха разговорите, той твърдеше, че сега живея в Италия, така че трябва да се храня като италианец. Разбирам всичко това, няколко пъти седмично мога да ям пица, но не всеки ден, без преувеличение. Освен това 2 пъти на ден Антонио трябвало да общува с майка си по телефона. Между другото, тя е добра, интелигентна и модерна жена, но иска да знае всичко, което се случва в дома ни: какво сме яли, в колко часа сме се събудили и какви са плановете ни за деня. Не мога да го нарека “мамино синче”, но такива ежедневни и подробни разговори между възрастен мъж и майка му ми се струват твърде странни. След известно време разбрах, че очаквам бебе, разбира се, веднага съобщих на съпруга си щастливата новина. Разбира се, след час цялото му семейство започна да ме поздравява и да ми носи скъпи подаръци за бебето.
Исках да запазя новината за най-близките си, но роднините на съпруга ми наводниха целия ни апартамент с дрехи и играчки, а съпругът ми започна да заделя пари за университета. Антонио говореше с майка си за това каква професия е достойна за нашето момче или момиче, защото все още не знаехме какъв ще е полът, говореха и за това, че детето ни трябва да говори поне 4 езика и да учи в чужбина. Всичко изглежда наред, не искам да се оплаквам, но в това семейство съм тръгнала надолу. Никой не ме пита за нищо, никой не се интересува от мнението ми. В Полша по-скоро не е така, не знам от какво зависи всичко това.
