Близо до училището една жена спира 12-годишната Полина, хваща я за ръка и я повежда: “Пусни ме, коя си ти?” Момичето казва: “Добре, да поговорим тук… накратко, събирай си нещата и се махай от къщата ми с майка си.” “Къде ще живеем?” “Не ме интересува, където искаш да живееш, там ще живееш.” “Ами баща ти?” “Баща ти вече не е твой
. В очите на Полина се появиха сълзи и тя веднага избяга вкъщи. В това време започна да вали и бързо се усили. Паула изтича до къщата, цялата мокра и премръзнала. Мама отвори вратата и момичето веднага я прегърна, като каза през сълзи: “Нима татко вече не ме обича?
Ще ни изгони ли от къщата?” Майка ѝ прегърна Полина и погледна баща ѝ със загриженост: “Хайде, скъпа… Трябваше да ти кажа веднага. Ние се местим, но баща ти те обича. Когато дъщеря й се успокоила и заспала, майката на момичето започнала да разпитва какво се е случило с бившия й съпруг: “Искахме да й кажем това спокойно и тогава се появява твоята забравена от Бога съпруга и казва това на детето. И какво можеш да направиш, всичко вече е направено. “Искаш ли да ти помогна да опаковаш? – каза бившият мъж и промълви: – Не, мога да се справя сам. Само не позволявай повече на твоята Алла да се доближава на по-малко от километър до дъщеря ми.
Полина се премества при майка си и отначало баща ѝ често посещава дъщеря си. След това се виждали веднъж месечно, а колкото по-възрастна ставала Полина, толкова по-рядко се виждали. Щом навърши 18 години, полицаите дойдоха на гости. Баща ѝ дори не поздрави дъщеря си с навършването на пълнолетие, но Алла се обади: – “Най-накрая парите ми няма да бъдат похарчени за чуждо дете”, каза тя саркастично по телефона. Рожденият ден беше отменен и Полина плака във възглавницата си цяла нощ.
Минало време и Полина вече била в университета, когато в къщата дошъл нотариус и им съобщил, че бащата на Полина е претърпял злополука и е починал. Те трябвало да дойдат, за да получат наследството. Полина седеше в кантората на нотариуса, а Алла също се втурна.
“Какво прави този тук? Дали и тя ще получи нещо?” – завистливо се запита Алла. Мъжът в костюма погледна Алла с изненада и прочете завещанието. В него се казваше, че Полина ще получи тристайния си апартамент. “В завещанието нямаше и дума за Алла.” “Какво?! Ами за мен? Живях с него толкова години, колкото той можеше!” – “Здравей, ще ти кажа това, което ти ми каза преди осем години – събирай си нещата и се махай от къщата ми.
