Ника не е виждала баща си от дълго време. Шумът на града я е погълнал напълно и един ден, като си взема отпуск от работа, решава да посети баща си в селото. Пристигнала до скромна къща и влязла, без да почука. В голямата стая Ника видя бебе в люлка.
Сърцето ѝ заби по-бързо – как може да има бебе в дома на баща ѝ? Отначало си помисли, че баща ѝ има жена, която крие от нея. Но когато я посрещнал, той ѝ обяснил, че това е детето на една съседка, с която е приятел от много години и понякога ѝ помага, като я гледа, докато тя е на работа.
“Татко, защо не ми каза нищо за това?” – попита изненадано Ника. “Не исках да те притеснявам, дъще. И без това си достатъчно заета в града. Каква е голямата работа? Помагам на стара приятелка с бебето ѝ.” Сърцето на Ники се изпълни с уважение към баща ѝ. Тя виждаше как очите му горят, докато гледа бебето.
С нежност, каквато не беше виждала в него от много години, той взе детето на ръце и го утеши с нежни думи и приспивна песен. Вечерта те вечеряха заедно, разменяйки новини. Ника разказваше за живота си в града, за неговите предизвикателства и радости, а баща ѝ разказваше за тихия си живот в провинцията и за малките си ежедневни радости.
“Знаеш ли, дъще, това е прост живот, но ми харесва темпото му. А грижата за бебето, макар и временна, му придава особен смисъл” – каза баща ѝ и я погледна с топли очи. Ника осъзна, че въпреки разстоянието и разликата в житейските им пътища, любовта и разбирателството между тях са останали непокътнати.
Тази неочаквана среща ѝ напомня за значението на семейството, на подкрепата и невидимите нишки, които свързват сърцата, дори когато са далеч едно от друго. Когато Ника си тръгваше, баща ѝ стоеше на прага и ѝ махаше с ръка. Тя обеща да се връща по-често и знаеше, че ще спази обещанието си. Тя си тръгна с усещането за топлина и спокойствие, което само сродната душа и простият селски живот могат да дадат.
