Тетиана стоеше в кухнята, гледаше съпруга си и не търсеше думи. “Изтощена съм!” – започна тя. “Той отново е навън. Цялото село говори. Достатъчно ми е, достатъчно ми е. Утре ще го подам за уволнение!” – изкрещя Татяна Петровна. Кой те задържа? “Същият тук” – Васил махна равнодушно с ръка, малко развеселен. “Какво! Мислиш ли, че се шегувам? Или няма да го направя? Няма да го направя? “Познаваш ме твърде добре, човече!” Татяна каза още по-силно: “Така че продължавай! Давай, тогава!
Може би цял живот съм мечтал за това. “Стана ми лошо от твоите лекции!” Васил махна с ръка и излезе от кухнята. “Ще отида и ще предам показанията си утре!” Татяна извика след него. И удържа на думата си. На сутринта тя отиде и подаде молба за развод. И те бяха приети. Защото гордостта им беше по-голяма. Заедно написаха обява за продажбата на къщата, но засега отидоха в различни стаи. Всеки в своя ъгъл. Започнахме да живеем като съквартиранти. Като съседи, като стари приятели.
Сякаш тези дълги години на щастлив съвместен живот никога не са се случвали. Татяна Петровна беше в пенсия, а Васил продължаваше да работи и печелеше много добри пари. На следващия ден след уволнението мъжът се върна вкъщи. По навик отишъл в кухнята, за да вечеря, и едва тогава се сетил, че не е приготвил нищо. Виждайки как бившата му съпруга с удоволствие похапва прясно сготвен борш, той решава да поправи това. Дай ми купа борш, Петривна – помоли я той много икономично. “Коя си ти, че да те храня с борш?” – гордо отвърна жената. “Е, какво искаш да кажеш, коя си ти?” – отвърна Васил. “Поне добра приятелка.”
“О – засмя се Тетиана, – старецът се пошегува. “Аз имам половината село такива познати. “Какво да направя, да сготвя борш за всички и да сложа масата?” “Добре – не се стърпя мъжът, – ами ако ви направя ядене? “Ще ме нахраниш?” “Ще ме нагостиш?” – изненада се жената. Не беше очаквала този развой на събитията. – Защо, това е добра идея. Няма да мога да изям цялата тенджера сама, ще трябва да я изсипя, но поне ще получа малко пари и няма да разхищавам храна. Само си помисли, ще бъде като в ресторант! Сам си казал, че готвя толкова добре, колкото всеки готвач.”
“Е, тогава ресторантска храна”, съгласи се Васил. “Спри да говориш и сготви бързо, гладен съм.” “За какво говориш, човече? “Моля те да бъдеш учтив!” “Хайде, не преувеличавай. Както виждам, изпаднал си в несвяст!” Васил му махна с ръка и започна жадно да се тъпче с борш, който по някаква причина имаше по-добър вкус отпреди, когато не беше платил за него със собствената си заплата. Всеки ден след работа се прибираше вкъщи и плащаше за вечерята, точно като в ресторант. И всички бяха доволни. За него е удобно, че не трябва да купува храна и да се занимава с тези тенджери и черпаци.
А за нея това е допълнение към издръжката ѝ. А аз пак ще трябва да готвя, независимо дали за един или за двама души – няма голяма разлика. И така дните минаваха. Постепенно Васил съвсем изстинал и започнал да си поръчва храна за закуска и обяд през уикендите. Добрата му заплата му позволяваше да го прави. Междувременно Татяна беше развила вкус към него и беше напълно завладяна от идеята за домашен ресторант. Тя излязла и посетила няколко крайпътни кафенета, където внимателно проучила интериора, подредбата на масите, дизайна на менюто и униформите на персонала.
Като цяло помнех всичко до най-малката подробност, а това, което не помнех, го записвах. Един ден Васил се прибра вкъщи и замръзна, когато влезе в кухнята. Не познаваше познатата му стая. На прозореца висяха нови завеси, а масата беше покрита с бяла покривка, украсена с ваза със свежи цветя. Поставката за салфетки беше застлана със салфетки, вилиците и лъжиците блестяха до чинията, а в средата на масата имаше дебела кожена папка с елегантен надпис: “Губиш си времето” – възкликна мъжът, но взе менюто и внимателно проучи всеки ред. “Добър вечер. Какво искате да си поръчате?” Току-що влязлата домакиня го върна към реалността с услужлив глас. Мъжът вдигна поглед и не можа да повярва на очите си. Жена му била неузнаваема.
Блестяща рокля обгръщаше фигурата ѝ, която се беше появила от нищото, а върху нея носеше изгладена бяла престилка. По устните ѝ блестеше червено червило, а главата ѝ беше украсена с буйни къдрици. И най-важното – лицето ѝ бе озарено от усмивка. Васил онемя. “Моля, най-скъпият. И… пенливо вино! Татяна не можа да се сдържи и бързо излезе от новата си роля: – Аха! А ти каза, че повече няма да излизаш. Вече бях решила, че съм си променила мнението, нека проверя!
– Да проверя ли? Не се доверявате на редовен клиент. Пак ли свириш тази стара песен? Мислех да седна с теб, да поговоря с теб, да си спомня за младостта си. “Защо да седя с теб? “Нямам нищо по-добро за вършене от това да забавлявам клиенти – отвърна Татяна, после погледна мрачното лице на бившия си съпруг и изведнъж много го съжали. Междувременно никой не се обади за апартамента за продан. Ето как живееха. Вечер вечеряха, гледаха телевизия, решаваха кръстословици, понякога играеха домино, а през нощта отиваха в своите кътчета. Една дълга мразовита вечер бившите съпрузи седяха в кухнята. Василий отново бъркаше домино и си мислеше за нещо свое, а после изведнъж попита: “Слушай, Татяна, защо си съвсем сама?” – Не ти ли е скучно сама, Василий? – Скучно ми е. – Понякога ми е скучно.
Притеснявам се, че такава домакиня е сама, без съпруг. – Защо, имаш ли някакви предложения? – Слушай, Татяна Петровна, не искаш ли да отвориш собствен ресторант? Накрая Василий събра мислите си. – За първи път бих ти дал пари. Аз имам малко пари. А ти ще ме храниш там безплатно. И всъщност да се ожениш за мен, защото така или иначе живеем в един и същи апартамент. Защо, това е добро предложение, ще трябва да помисля – отвърна кокетно Татяна.
