Аз, сираче, бях отгледана от баба ми. Два дни преди абитуриентския бал разбрах, че съм бременна. Бащата на детето, моят съученик, когато разбра, започна да настоява да прекъсна бременността. Но аз не му отстъпих.
– Ще родя, дори и да ме изоставиш – казах му.
Той точно това направи – избяга. Училищните ми приятелки също се разбягаха. Единствено баба ми ме подкрепи. Девет месеца по-късно родих дъщерите си близначки.
Две години, докато момичетата поотраснат малко, работех като чистачка в съседния офис. После влязох в университет, като продължих да работя като хигиенистка. Там се запознах с Антон – висок, силен, симпатичен и весел млад мъж. Той беше завършил военната си служба година преди това. Преди университета беше работил известно време.
Бяхме по-възрастни от останалите си състуденти и гледахме на живота по различен начин. Затова бързо се сприятелихме, а после между нас се зароди романтична връзка.
Антон дори ми помагаше да мия подовете на работа. С моите дъщери също много се сприятели. Още преди да станем семейство, те вече го наричаха „татко“ и с радост му се качваха на раменете.
С Антон сключихме брак след завършването на университета. Той осинови момичетата. Бързо напредваше в кариерата си, а аз първо се занимавах с дома и децата, после започнах собствен бизнес.
Много искахме да имаме общи деца, но така и не успяхме. Нашите дъщери вече сами са майки и са ни дарили с внуци – по двама всяка. Скоро ще се роди и петият.
Обичам съпруга си и благодаря на съдбата, че ни събра. Наистина е вярно, че когато съдбата затваря една врата, отваря друга. Важно е да видиш новата възможност и да не отказваш подаръка, който ти дава животът.
