Олена живееше в съседство с нас. В семейство на пияници. Те вдигаха много шум, чукаха на вратата ни нощем и будеха Саша. Олександра беше диагностицирана с диария на 8-годишна възраст. От този ден нататък на практика живеехме в болници. А когато си почивахме вкъщи от лечение, Олена редовно беше при нас, което ме дразнеше. Но го приемах мълчаливо, за да се чувства Саша добре. Когато Саша заспиваше, Олена идваше в кухнята ми и казваше: “Позволи ми да ти помогна, леля Света. В същото време очите ѝ изразяваха такава топлина, сякаш се е върнала от ваканционен лагер, и аз започвах да слагам всичко от хладилника на масата.
А аз се упреквах, че не съм се сетила да я нахраня по-рано. Дойде денят, в който лекарите й намекнаха, че трябва да остане вкъщи със семейството си. През последната нощ Саша каза: “Мамо, спи до мен тази вечер.” “Разбира се, скъпа! Слушах дрезгавото й дишане до мен и от очите ми се изляха сълзи. И двамата знаехме, че тя скоро ще си отиде. Но не можехме да повярваме в това. “Пусни ме, мамо. Уморена съм!” – изведнъж каза Саша. “За какво говориш, скъпа? Лекарите говореха за още една операция. По-късно. – Нямам нужда от друга операция. Твърде уморена съм. Мълчахме. – Мамо, защо не харесваш Лена? Тя е добра! Тя е най-добрата ми приятелка. Малката ми сестра. – Каква си, каква си, Саша? Кой ти е казал, че не я харесвам? – Мисля, че е така. Тя е хубава.
Предайте на Лена, че ще предам молбата ѝ. След това Саша заспа. Тя си тръгна безшумно, в съня си. Без писъци, без тревога. На сутринта вече не плачех. Всички сълзи бяха изтекли през нощта. Олена се прибра от училище както обикновено. Тя забеляза едно огледало, покрито с чаршаф, и започна да плаче. Облегна главата си на рамката на вратата и заплака. Съжалявам… – изхлипа тя. – Чакай малко. Влез. Заведох я в кухнята. В захлас правех сандвичи и чай с ръце. – Тя каза, че ще направи каквото поискаш. Какво е това? Даша въздъхна и закри устата си с ръка. – Не мълчи. – Срам ме е, не мога.
Но аз бях настойчива и Елена ми каза, че когато с дъщеря ми говорят за това как Александра ще бъде в Божието царство, тя ще помоли Бог да даде на Елена други родители. Месец по-късно комитетът по настойничество прибра Елена. Тя не плачеше. Коля, който видя цялата процедура, каза: “Не им пукаше. Отнеха я и това е нормално. Може би и ние можем да я вземем, а? Ще се погрижим за настойничеството. Тя е добро момиче. Не можех да повярвам на ушите си. Какво казва той? Да вземем Елена? – Помисли си. Това би искал Саша. Помислете! Помислих си.
Коля е прав, знаех го. Но как можех да обичам това дете? В края на краищата тя постоянно ме дразнеше. Беше ужасна майка. Но нима майка е тази, която не я обича? Дълго време си мислех… Не ми беше позволено да бъда майка. Страхувах се да раждам други… – Съгласна съм. – На следващия ден на обяд разказах за това на съпруга си. Няколко месеца по-късно продадохме апартамента и купихме друг, по-далеч от старото ни местожителство. По-далеч от Иванови. Успяхме да станем настойници на Елена. Коля каза, че се надява в бъдеще да я осинови. А шест месеца по-късно изведнъж се оказа, че съм бременна. По някаква причина Елена продължаваше да подскача.
– Ура! Жива! Аз съм жива! Мисля, че точно тогава й се усмихнах искрено. За пръв път. – На какво се радваш? Смяташ ли, че едно бебе е забавно? – Да! Разбира се, че е забавно, леля Света! Забавно и страхотно е! Ленка вече беше на единайсет и се опитваше да ми помогне. Този факт бавно разтопи леда върху сърцето ми. Беше се родило здраво бебе. Занесохме го вкъщи, сложихме го в креватчето му и отидохме в кухнята. Елена се втурна в стаята и започна да крещи. “Втурнах се натам.” “Той се усмихва! Мамо, виж, той се усмихва!
