Обаждането от Виктор изненада Вика. Двамата не бяха официално разведени, но от 10 години живееха в различни градове. Виктор изпращаше пари два пъти годишно, идваше за почивка и пак се връщаше. Вика вече беше на пенсия, но Виктор продължаваше да работи.
Той казваше, че не може да напусне добре платената си работа и ще продължи да я върши, докато се пенсионира. Вика сякаш свикна с това положение, макар че самотата ѝ често се усещаше. Дъщеря ѝ отдавна се беше омъжила и живееше отделно. Тя дала на баба си двама внуци – това било всичко, от което трябвало да живее. А сега Виктор се връщаше.
Жената готвеше в кухнята и чакаше съпруга си да пристигне. Когато се позвъни на вратата, Вика отвори и замръзна на място. До съпруга ѝ стоеше момче на около пет години.
– “Кой е, Виктор?” – “Това е синът ми…” Вика едва не загуби дома си. – “Вика, какво става с теб?” -Иди си! Как можа да го направиш! Какъв срам на стари години. В този момент Вика си спомни, че искаше да тича до магазина, наметна палтото си и избяга. Тя вървеше, като непрекъснато се държеше за нещо. Спомни си… Виктор замина, защото загуби работата си в родния град. Той все повтаряше, че ще изкара малко пари и ще се върне.
“Но ако тогава го бях задържал и му бях казал, че сам ще си намеря работа, може би нямаше да напусне.” Така че тя се връща у дома. Когато влязла, съпругът ѝ седял в кухнята със сакото си. Момчето спеше в коридора. – “Къде е майка му?” “Тя почина в катастрофа наскоро. Вика, разбирам те, не трябваше да си тръгваш тогава. Можеше да си намериш някаква работа на непълно работно време тук.
Но Вика не го изчака да свърши. Тя взе момчето на ръце и го отнесе в спалнята. – “Спи, спи, бебе…” Виктор се приближи и ги прегърна. Момчето отвори очи, погледна Вика и попита: – Ще бъдеш ли моя майка?
