Синът ми се ожени за разведена жена преди почти 10 години. Тя вече имаше дъщеря от първия си брак. Прекрасно дете на име Кристина. Или Христия, както я наричаше майка ѝ. Приех Кристина като своя внучка. Никога не съм делил внуците си на роднини и нероднини.
Помагах на семейството на сина ми, доколкото можех, понякога с пари, понякога с грижи за внуците, за да може двойката да си почине. Не сме се карали със снаха ми. Но и не бяхме особено близки. Бившият ѝ съпруг редовно плащаше издръжка за дъщеря си, но не искаше да се среща с нея. Преди една година Христия се омъжи.
Синът ми и аз не бяхме поканени на сватбата. Казаха, че сватбата е само за членове на семейството. Оказа се, че синът ми и аз сме чужди за тях.
Аз съм добре, но синът ми, който я е отгледал в продължение на десет години, не е семейство? А бащата, който беше оправдан само от полицаите на Али, е семейство? И аз се почувствах зле заради себе си. Приех я като своя, грижех се за нея като за внучка… Но си мълчах, за да запазя мира в семейството.
Синът ми също преглътна обидата, въпреки че от лицето му личеше, че това пренебрежение е наранило и него. Два месеца след сватбата наследих един апартамент. Беше едностайно жилище. Наемах наематели и имах добра добавка към пенсията си.
Преди няколко дни ми се обади снаха ми. Тя ми каза, че Христия е бременна, че младите хора нямат пари да си наемат апартамент, и ме помоли да пусна внучката си и съпруга ѝ в апартамента, който давам под наем. Оказа се, че ако излезеш на сватба, това не е семейство. Но ако нямаш къде да живееш, тогава аз съм твоето семейство, твоята баба. Все още не съм й отговорила.
