—Макарушка, скъпи! Какво си направил! Боже мой! Какво става! – Елена тичаше из двора, в средата на който стоеше съпругът й с брадва и решителна увереност в очите.
—Не трябваше…! Никога не съм понасял такъв страх! И няма да го понасям повече! – Мъжът хвърли брадвата върху голям пън, а след това влезе в къщата.
Елена още няколко минути стоеше ужасена на прага, гледайки какво може да направи страхът с човека, а след това влезе след него.
Макар беше възрастен, сериозен и надежден мъж. И си търсеше съпруга като него. Заради това дори трябваше да отиде в съседно село – в родното си село всички му изглеждаха познати, несериозни, празноглави.
Семейството с Елена се сработи добре – съпрузите заживяха в хармония. Единственото, което не харесваше на Макар, беше, че жена му често ходеше в съседното село да навести майка си. Но така просто не можеше да отиде, затова жената винаги вземаше нещо за подарък. То пироги, то бутилка с домашно ракия. Макар се стараеше да гледа на това спокойно. Самият той беше осиротял рано.
И би се радвал да отиде при родителите си, но нямаше къде.
Елена, преди да отиде на гости при баща си и майка си, подреждаше къщата и двора. Приготвяше храна за два дни на съпруга си, за да не остане гладен. Въпреки че той беше против такива нейни отсъствия, не го показваше. Освен това Елена никога не оставяше започнатото и оставяше домакинството в идеално състояние.
Главното гордост на Елена бяха кокошките. Тя се грижеше за тях с особено трепет. Имаше тук и руски кокошки, и донесени от града – с космати крака и огромни гребени по цялата глава. Всеки път, когато заминаваше през пролетта за града, Макар купуваше нови пилета, за да зарадва жена си. На него биха му стигнали и обикновени кокошки, но жена му обичаше всичко екзотично и искрено се радваше на новите обитатели.
Макар и Елена живяха в хармония няколко години. Постепенно мъжът свикна, че жена му от време на време заминаваше в родното си село. Да и пътуванията й станаха все по-редки. По-малките сестри растеха, започваха да помагат на майка си в домакинството, а Лена бавно свикваше да живее в новия си дом.
И ето, в един от тези уикенди с Макар се случи нещо, което той запомни за цял живот, а жена му научи – когато излиза от къщи, да бъде по-внимателна с недовършените работи.
Веднъж, когато беше време за събиране на плодове, жена ми реши да направи наливка от черноплодна. Намери голяма, красива ягода. И наливката стана много вкусна. Жена ми я разля в бутилки, а ягодите остави, за да ги изхвърли по-късно.
Но се забърза и не забеляза, че са изчезнали. Реши, че ги е изхвърлила, но забрави за това.
Работата й за деня беше много. Трябваше да успее да свърши всичко и да се приготви за гости при родителите си. Този път Елена помоли съпруга си да я пусне за няколко дни. Майка й беше болна, трябваше да й помогне, да се грижи за домакинството и да даде наставления на сестрите си.
Сутринта, преди да тръгне на работа, виждайки, че жена му е затрупана с работа и грижи, Макар реши да й помогне. Нахрани животните и тръгна на работа, надявайки се, че когато се върне вечерта, жена му ще е още вкъщи. Обикновено тя заминаваше с коня си вечерта и се връщаше след два дни.
След обяд, след като свършила всичките си дела, Лена излезе да нахрани многобройните обитатели на широкия двор.
Както излезе, така и седна на най-близкия пън. По целия двор лежаха нейните скъпоценни кокошки. Хохлати, пъстри, с космати крака и гъсти гребени на главите. Всички лежаха там, където ги беше настигнала смъртта, причината за която на пръв поглед не се виждаше. Вятърът люлееше нежните пера, а самите птици застинаха завинаги в неестествени пози. Ако беше нападнал някакъв звяр, щеше да има шум и Елена щеше да забележи суматохата. Да и следи от хищник имаше много повече – пера, пух и останки от недоядени кокошки.
В двора на Лена нямаше и следа от хищник. Сякаш някакво страшно проклятие беше паднало върху птицефермата, поради което всички обитатели бяха заспали вечен сън. На Лена й се стори, че земята се изплъзва под краката й и слънцето вече не грее.
С мъка оправила се от шока, Елена реши, че на мъжа си, ако успее да се върне преди да тръгне, не трябва да казва нищо. Никога преди не я е ругал, а сега може да й направи скандал. Все пак той е платил за тях доста пари. А тя не ги е опазила!
На Лена й хрумнаха няколко идеи за това какво може да се е случило с птицата.
Всички съседки се заглеждаха в тези кокошки и откровено завиждаха на Лена.
При това завистта им се простираше далеч отвъд кокошките. Някои почтени омъжени жени започнаха да си спомнят младостта си и отношенията си с Макар. Една си спомняше, че още в училище е флиртувала с него, друга след училище беше сигурна, че той ще я поиска за жена. Докато чакали неговия сватовник, се омъжиха за други. А той си намери щастието в друго село. И не само това, живееше с жена си така, че всички им завиждаха. Да не би бабите да са решили да си отмъстят на Лена по такъв хитър начин? Но защо? Тя дори не се караше с тях!
Лена реши, че някоя от съседките се е решила на подло дело – да отровят кокошките й. Знаели са колко се радваше на тях. Колко се радваше Макар, носейки от автобусната спирка кутия с писукащи топчета, бързайки да зарадва жена си.
– Не, няма да видите как ще плача за кокошките си! И няма да видите как Макарушка ще ме ругае за тях! – реши Лена, като стана от пенька, на която се бешеднала.
След като събра цялото паднало пилешко семейство в чували, Лена реши да събере поне перата от най-красивите кокошки. Не се получи да се зарадва на кокошките, така че поне ще излезе хубава перина за мъжа! А от най-красивите пера може да направи цветя. Наскоро беше видяла такива, новата съседка й беше показала.
Разсъждавайки по този начин, Лена отнесе торбата в сенника, постави пред себе си кофа за пера и се залови за работа. Лена дори не забеляза как, замислена в мислите си, превърна половината от кокошките в голи трупове.
Работеше бързо и сръчно. Отразяваше се навикът й да се справя бързо с домакинската работа, а и съпругът й всеки момент щеше да се върне от работа и да види цялото това „великолепие“. Лена реши да разкаже за бедата на Макар по време на вечерята, когато се успокои. А ако не успее, ще се върне по-рано от родителите си, а междувременно ще скрие кокошките.
Времето е студено, за няколко дни нищо няма да им стане.
—О, колко ми е жалко за вас, мои мили! Вие бяхте толкова усърдни! Цял ден си изкарвахте прехраната. Сутринта още не е настъпила, а вижте какви гуши сте си напълнили! Живейте си и ме радвайте! И на кого ли е хрумнала такава гадост? Защо ми се случва това? Сигурно са ги отровили в моето дворче. Пилетата на съседите са всички цели! Бродят по улицата, като нищо не се е случило! Не, трябва да разбера кой е решил да направи такава подлост.
До самия вечер тя кълвеше мъртвите кокошки. Обичайната работа вървеше ловко и бързо, въпреки че в коридора вече се беше стъмнило. Не й се искаше да разглежда кокошките, а и й беше жал, сълзите й замъгляваха очите.
—Ето какви добре гледани бяха. Какъв мек и топъл пух имате.
Половин ден мина, а всички трупове са като живи – топли и меки! – Елена държеше в ръцете си последния труп, любимия петел Петрушка, и не можеше да повярва, че той вече няма да ги събуди сутринта с гласчето си.
Вече се канеше да хвърли Петрушка в купата с останалите ощипани трупове, когато изведнъж усети, че петелът в ръцете й сякаш се размърда. Не вярвайки на собствените си усещания, може би от толкова много кокошки, вече й се привиждат разни неща, Лена излезе на светлата веранда и започна внимателно да разглежда голото тяло, което изведнъж започна да се мърда с крака. Петрушка вдигна глава и погледна стопанката с замъглен поглед, сякаш още не разбираше какво се случва около него. От изненадата Лена дори изпусна петела, който падна на земята като тежък чувал с брашно. С мъка се изправи и с нестабилна походка петелът тръгна да търси своя гребенчат гарем, привиквайки кокошките.
Явно отровата беше некачествена или кокошките бяха изяли повече, щом само
Петрушка беше оцелял. Лена гледаше мъките на своя подопечен и си мислеше, че по-лесно е да го прати в супа. С ъгъл на окото тя погледна към голям пън до кокошарника, в който стърчеше брадва. Този пън вече няколко години служеше за ешафот за кокошките и петлиците. Лена погледна и разбра, че ръката й няма да се вдигне да обезглави любимците си. Нека сами да се мъчат.
— Добре, нека засега да живее. После ще решим с Макарушка какво да правим с него.
Влизайки обратно в сенника, за да сложи обратно в чувала ощипаните кокошки, Лена отскочи назад от ужас. Всички кокошки, както и Петрушка, започнаха да дават признаци на живот. Мърморейки нещо, което не приличаше на обичайното кудкудякане, кокошките се опитваха да се измъкнат от купата и да се изправят на крака. Тези, които успяваха, започваха да крещят ужасно, като виждаха голите си приятелки. Изглежда, отровата имаше странен ефект, защото колкото повече време минаваше, толкова по-активно започваха да се движат кокошките.
—Ето го бедствието! С какво сте се натравили, че сте спали и не сте чули как ви ощипах! Къде да ви правя? Ще замръзнете без пера! И на Макару трябва да разкажа какво ви се е случило.
Елена се втурна из двора в търсене на подходящо място за кокошките.
Минавайки покрай кокошарника, тя забеляза в хранилката странни плодове. Приближавайки се, Лена разбра какво се е случило с нейното пернато семейство. Докато Лена се занимаваше в кухнята, съпругът й, явно, реши да й помогне. Само че не разбрал с какво трябва да се хранят петнистите птици. Затова изсипа в хранилката плодовете, които бяха останали от ракията. Кокошките се нахвърлиха на плодовете и паднаха пияни. Толкова, че дори лишаването от пера не им направи впечатление. А когато опиянението започна да отминава, те се размърдаха. А може би от студа трезвеността им дойде по-бързо. Не бяха свикнали да ходят без красивите си дрехи.
— И какво да правя с вас? — Лена погледна към вратата — съвсем скоро ще се мръкне. Не й се искаше да пътува в тъмното през полето и гората до съседното село, но не можеше да остави любимците си в такова състояние.
Решението дойде веднага, щом Лена погледна към дома си. Макър го беше построил сам. Направил всичко както трябва, за вечни времена. И за да бъде всеки ъгъл в къщата полезен, добре изолира покрива, за да може на тавана да се съхраняват ненужни вещи, без да се страхува от влага и студ. Освен това, когато в къщата се отопляваше печката, на тавана беше толкова топло, че можеше да се живее там. Лена реши, че докато я няма, ще скрие кокошките на тавана, а на съпруга си ще каже да не отваря кокошарника.
Тя често правеше така, когато заминаваше при родителите си. Даваше на кокошките повече храна и няколко дни можеше да не се приближава към тях.
„Да се надяваме, че няма да ме разочаровате и няма да пеете пиянски песни цяла нощ! – Убеждаваше тя своите ощипани любимки, като ги качваше на тавана и им подреждаше кътче с вода и храна. Трябваше да остави много вода.
Щом дойдоха на себе си, кокошките се втурнаха към чашата с вода и я изпразниха за миг.
– Ето! А аз винаги казвам – много пиене е вредно! Трябва да се пие с мярка, за апетит, а не до загуба на съзнание! Ето и Макарушка си научих на пиене! От тях и главата не боли, и сутрин искаш да живееш, а не да лежиш и да се оплакваш на целия свят!
След като настани кокошките за нощувка и събра подаръците за родителите си, Лена впрегна младата кобила Марушка в лека двуколка и тръгна към съседното село. Сърцето й не беше на мястото си. В друго време тя не би тръгнала, но майка й помоли за помощ, а Лена не посмя да я разочарова.
Макар се върна късно вкъщи. В кухнята на масата намери вечерята си, грижовно увита в няколко кърпи, за да не изстине.
— Какво чудо ми се падна за жена! Поддържа дома в ред и помага на родителите си! Злато, а не жена! Трябва следващата седмица да отида с нея да посетим тъща и тъст. Ако не бяха те, нямаше да имам такава жена!
След като вечеря и отпива няколко чаши от наливката на Елена, Макар си легна да спи. Тежката работа и обилната вечеря бързо затвориха клепачите му.
Колко време е минало – не се знае, а само сънува Макар, че върви по блатото, а около него дяволи скачат по буци. Скачат и говорят. Носят нещо неразбираемо, сякаш се опитват да го завлекат в своето царство. Той ги отблъсква, а те пак викат, не млъкват.
Мъжът маха с ръце към тях, опитва се да ги отблъсне. Маха толкова силно, че в съня си пада от леглото. Седна до леглото, не разбира – дали все още сънува, или се е събудил. Дяволи няма наоколо, а стените са му познати. Само странното мърморене, което в съня си беше приел за говор на дяволи, не беше изчезнало.
С мъка се върна в леглото и се покри с одеялото, и Макар започна да слуша. Първите няколко минути в къщата беше такава тишина, че се чуваше как зад прозореца, някъде в края на селото, лаеше куче.
Едва Макар се успокои и отново започна да заспива, като някъде над главата му се чу същият глас. Сякаш някой мърмореше с гърлен глас, викаше, настояваше. Или му се привиждаше, или наистина дяволите бяха проникнали в къщата му и искаха да отнемат душата му.
—Махай се! Махай се, нечиста, да не остане и духът ти тук!
– Макар започна да трепери така, че зъбите му затракаха.
Сякаш в отговор на молитвите му някъде над главата му се чу вик, подобен на вик на петел, когото някой се готвеше да удуши.
—Свети отци! Откъде да се вземат петли под тавана? Не може да е друго, нечиста сила реши да ме изпита. Но няма да се предам!
Но Макар не се реши да излезе от къщата.
Страшните гласове ту затихваха, ту звучаха по-силно, разпространявайки се по целия таван и отново събирайки се на едно място. На Макар дори му се стори, че различава някакви гласове в това неразбираемо мърморене. Сякаш чу името си и разбра своята нещастна съдба. Сякаш дяволите не просто се подиграваха с него, а искаха да го вкарат в отчаяние, което беше страшен грях. Колкото и да се опитваше Макар да заспи или да се скрие с одеялото, за да не чува стоновете и плачовете, те само ставаха все по-силни.
А преди разсъмване един от дяволите, сякаш не се примиряваше с това, че не е успял да отнеме душата на Макар, изкрещя така, че мъжът едва не изгуби душата си.
—Чур ме, чур! Всичко, дойде твоето време, нечист! Време е да ме оставиш. Вече е зори, а ти все още не си доволен! — Мъжът не можеше да разбере защо все още чуваше страшните гласове, въпреки че зад прозореца вече се разсъмваше.
— И нашият Петрушка мълчи, сякаш нарочно! Обикновено крещи от ранни зори! Казват, че петлите могат да разгонят нечистите сили с крещене! А днес, като по поръчка – аз останах сам вкъщи, а Петрушка не пее. Какво ли му се е случило?
След като се въртял до сутринта под страшните звуци, Макар стана и тихо се промъкна навън. Приятната сутрешна прохлада освежи лицето му, но не го освободи от страховете. Приближавайки се до кокошарника, Макар не чу нито един звук. Сякаш кокошките спеха дълбоко и не усетиха настъпването на новия ден.
Отворил вратата, мъжът откри, че кокошарникът е празен.
—Е, беда! Къде са всички кокошки? Какво става в къщата ми! Да не е онази нечиста сила, която ме плашеше, откарала всичките ни кокошки?
Срамно е да се каже, но мъжът реши да избяга от родния си дом на работа, а вечерта, когато жена му се върне, да реши какво да прави по-нататък. Тихо събра багажа си и с тежко сърце тръгна на работа.
—Дано Лена се върне по-скоро. Без нея нещо странно се случва в къщата!
***
Връщайки се вечерта вкъщи и откривайки, че жена му още я няма, Макар реши, че няма да прекара още един ден в страх. Качи се на тавана (да провери) и там откри плешивите кокошки, чийто вид в първия момент почти му причини сърдечен удар.
—Боже мой, защити ме, грешния! Какво е това? Какви същества са тези! – Щом очите му свикнаха с тъмнината, Макар разбра кой не му даваше да спи цяла нощ.
Първата му реакция беше да грабне брадвата и да отсече главите на кокошките, за да не го плашат повече. А между другото и да накаже жена си, за да не му прави такива изненади.
Хващайки няколко кокошки за краката, Макар започна да ги хвърля от тавана на земята. Някои кацаха успешно и се разбягаха из двора. Други падаха тежко, като чували с картофи, и затова оставаха на място.
Слязъл от тавана, Макар грабна брадвата, с намерение да си отмъсти на кокошките за всички страхове, които му бяха причинили.
Хванал една от кокошките, мъжът я хвърли върху голям пън и вдигна брадвата.
—Макарушка! Скъпи, какво правиш? – Гласът на жена му зад гърба му звучеше уплашено.
—Не трябваше да ме плашите! Цяла нощ мислех, че смъртта ми е дошла! Говореха и мърмореха, проклети иродови! Достатъчно! Достатъчно! Достатъчно!
Лене трябваше да разкаже всичко и да се покае за идеята си да скрие кокошките на топлото таванско помещение. Колкото и ядосан да беше мъжът, все пак реши, че не си заслужава да наказва невинните кокошки, които освен това цяла нощ бяха страдали от махмурлук. Само оттогава престана да пуска жена си сама на гости. Кой знае кого ще й хрумне да занесе на тавана, а ти, Макар, не спи и се страхувай…
Ето такава история се случи с Макар един път. И смях, и грях.
