Сигурно наистина съдбата ни управлява. Този ден всичко се обърка. Алармата не звънна, после преди да изляза разбрах, че съм забравила да затворя водата в мивката, там падна гъбата и започна наводнение. После миноват автобусът, с който трябваше да пътувам, и реших да хвана кола.
Спря красив джип, нещо в него ме смути, но аз закъснявах и седнах. Казах къде отивам. Ми се стори, че мъжът не ме разбра и повторих, добавяйки към думите си ориентир, който в града знаеха точно всички. Шофьорът мълчеше през цялото време, а когато пристигнахме, аз се опитах да му дам пари, но той мълчаливо кимна, давайки да разбера, че не е нужно. До вечерта вече бях го забравила. Работата ме измори, затова с мъка изчаках вечерта и тръгнах към дома.
Но когато излязох, видях същата кола и до нея шофьора, който ме беше карал. Той ми подаде букет цветя и бележка: „Здравей, аз съм Кирил. Аз съм глух, но много добър човек. Да се запознаем.“
Не можех да разбера дали това е шега, той добави на листчето: „Мога да чета по устните“. Обърнах се и си тръгнах, без да взема букета. Ако това е шега, то не е смешна, а ако е истина, тогава не искам такава връзка. Въпреки че, разбира се, много исках връзка – отдавна бях сама – но в този момент защо ли не се смутих и ми се стори сложно. На следващия ден той пак ме чакаше, а след това пак, след две седмици, аз се предадох. Пристъпих и казах, че съм съгласна да седнем в кафенето. Оказа се, че той наистина е готин човек. Аз говорех, а той внимателно гледаше лицето ми, четейки думите по устните ми – в началото това ме смущаваше, но после свикнах.
Отговорът той набра бързо на смартфона си. Беше трудно, защото много хора ни гледаха. Четири месеца, през които се срещахме, бяха най-щастливите в живота ми, през цялото свободно време изучавах езика на жестовете. Понякога се обърквах, но се справях. И ето, той ми предложи. Аз се съгласих да се омъжа. Запознанството с родителите му беше много трудно. Майка ми не прие добре нито него, нито новината за сватбата. Когато останахме насаме с майка ми, тя започна да ме разубеждава, разубеждаваха ме и другите. Говореха ми колко трудно ще е да общувам с него в компания, колко трудно ще е за децата и т.н. Аз не обръщах внимание. За мен неговият проблем е просто дреболия, това не се отразяваше на нашия живот, на моите чувства, но за тях това беше просто неприемливо. Все пак се оженихме.
От моя страна дойдоха само няколко приятели, родителите ми не дойдоха на сватбата ми – казаха, че съм ги предала. Животът ми изобщо не се различава от преди. В компания понякога е трудно, нашите познати не разбират езика, а да чакат, докато съпругът ми набере на телефона, за тях е дълго. Аз, разбира се, повтарям това, което той казва, но това смущава познатите. В брак сме вече осем години – нашият седемгодишен син знае отлично езика на жестовете и общува с баща си. С слуха и говора няма проблеми. Едва няколко години след раждането на внука ми майка ми започна да се размразява и да ни идва на гости, но виждам, че все още й е неудобно да общува с мъжа ми. Не знам защо; надявам се, че е защото не го е приела веднага.
