…пред него не стоеше порутена къща, нито плевня с ламаринен покрив.
На слънце блестеше чисто нова къща с каменна облицовка и тераса от естествено дърво, в двора имаше зеленчукова градина, люлка, детски колело и три чифта миниатюрни обувки, оставени до пейка. Цветята в градината бяха подредени с вкус.
На прага се появи Мария. Косата ѝ бе прибрана, носеше ленена рокля и държеше в ръцете си дете – едно от трите, които тичаха из двора с боси крака и се заливаха от смях. А малко зад нея, с кошница зеленчуци в ръка и риза, навита до лактите, излезе Никола.
Синът му.
По-зрял, по-силен, по-спокоен от всякога. Очите му бяха същите – решителни. Но вече не онези, които Георги помнеше от софийската му квартира.
– Татко? – каза Никола, без изненада. – Не очаквах да дойдеш.
– Реших да те видя… Как се оправяш…
– Както виждаш – оправям се, – отговори спокойно синът.
Георги стоеше като вкопан. Това ли беше „селската мъка“, за която си представяше? Това ли беше „разпадналият се живот“?
– И ти… сам ли си направи всичко това?
– Не. С Мария. Заедно.
Поканиха го вътре. Къщата беше светла, просторна, обзаведена с вкус – с ръчно изработени рафтове, маса от масив, детски рисунки по стените. На масата – домашен хляб и буркан с мед. От кухнята се носеше аромат на топла баница.
– Отглеждаме зеленчуци – започна Мария, докато сервираше. – Имаме договори с няколко ресторанта в Пловдив. Никола прави онлайн консултации по финанси. Аз водя логистиката. Всичко е наше. Всеки лев – с труд.
Георги погледна ръцете ѝ. Силни. Чисти. Нямаше поза. Нямаше нужда.
– Значи… живеете добре.
– Живеем достойно, – каза Никола. – И без да се срамуваме откъде сме тръгнали.
Децата влязоха и веднага се втурнаха към дядо си. Едното момиченце го гледаше изпитателно.
– Ти си татко на тати, нали?
– Да, мила… Аз съм…
– Добре, тогава може да останеш. Но трябва да ни четеш приказка!
Всички се засмяха. Георги не помнеше кога за последно се беше смял така – без преструвка.
Вечерта, преди да си тръгне, седна с Никола на терасата.
– Сине… сбърках. Много. Исках да те предпазя. А всъщност… не вярвах в теб.
– Вече няма значение, тате, – каза Никола тихо. – Важно е, че си тук.
На тръгване, Георги погледна още веднъж към къщата, където децата вече спяха, Мария прибираше масата, а синът му преглеждаше поръчки.
Той не бе загубил сина си. Просто не бе повярвал навреме.
А синът му бе повярвал в себе си – и това бе достатъчно, за да изгради цял един свят.
