Първо мълчеше. Гледаше през прозореца с празен поглед, прехапал устна, все едно не знаеше откъде да започне.
Не го притисках. Просто чаках. След няколко минути прошепна:
— Татко… вече не е същият.
— Как така?
— Постоянно е ядосан. Всичко го дразни. Крещи, ако оставя чашата не там, където трябва. Вечер не можем да говорим на масата, „защото го боляла главата“. Забранява ми да стоя в банята повече от пет минути. В кухнята влизам само ако ме повикат.
Аз… просто се старая да не му се мяркам пред очите.
Сърцето ми се сви.
— А Силвия? — попитах тихо. (Новата му жена.)
— Тя… ме подминава. Сякаш съм въздух. Понякога нарочно не ми оставя вечеря. А когато питам — казва: „Момченце, на твоята възраст трябва да можеш сам да си направиш нещо. Не си бебе.“
Два пъти ядох сух хляб. После спрях да питам.
Преглътна.
— Мислех, че така трябва да е. Аз сам избрах да остана при него. Мислех, че нямам право да се оплаквам.
Протегнах ръка и го хванах за рамото. Леко.
— Това, че си избрал, не означава, че си длъжен да търпиш. Никой няма право да те третира така. Никой.
Той мълча дълго. После прошепна:
— Мамо… не искам да се връщам там.
— И няма.
Тази вечер остана при мен. Сготвихме заедно. Поговорихме. Не много — само колкото можеше.
За първи път от месеци го видях как се отпуска. Как диша.
Същата нощ писах на баща му:
„Детето ни повече няма да се връща при теб. Ще говорим с адвокати, ако трябва. Но аз няма да позволя да го мачкате. Достатъчно.“
Отговорът не закъсня:
„Манипулираш го срещу мен. Винаги си била злобна. Ще си платиш за това.“
Изтрих съобщението. Не му дължах повече нищо. Не и след всичко.
През следващите седмици започнахме начисто. Записах го на психолог. Размених смени в офиса, за да съм си у дома следобед.
Често го посрещах от училище, просто се разхождахме — без цели.
В него имаше още болка. Но вече и нещо друго. Погледът му стана по-ясен. Думите — по-смели.
Един ден, докато се прибирахме, каза:
— Не искам да го мразя. Но не искам да съм сам с него.
Ако ти си там, мога да го видя. Но иначе… не.
Прегърнах го.
Той не просто се върна при мен.
Върна се при себе си.
И вече знаеше, че има кой да го пази. Винаги.
