Щом отворих вратата, усетих хладна, застояла миризма. Въздухът беше неподвижен, натежал — сякаш в къщата не се беше дишало от часове. Тишината не беше обикновена. Беше напрегната. Слушаща.
„Марти?“ — повиках тихо. Гласът ми прозвуча чуждо в тази тъмнина.
Никакъв отговор.
Влязох бавно, с всяко сетиво нащрек. В хола всичко изглеждаше наред. На масата имаше недояден сандвич, чашата с чай беше още топла. Но до нея… едно листче, надраскано с флумастер. Къща, слънце и три човечета. Аз. Мартин. И още едно — високо, черно, без лице.
Кожата ми настръхна.
Тръгнах към горния етаж. Стъпките ми отекваха тежко по стълбите. С всяко изкачване усещането за нещо нередно растеше. Вратата на детската стая беше открехната.
Надникнах.
Мартин беше сгушен под леглото, прегърнал любимото си мече. Очите му бяха разширени, лицето — бледо. Когато ме видя, не помръдна. Само леко посочи с пръст към края на коридора.
Приближих се и коленичих. „Какво става, съкровище?“
Той прошепна: „Той е тук. Пред вратата на Елица.“
Станах. Дрехите ми лепнеха, дланите ми бяха студени. Вратата на Елица беше затворена. Ключът беше в ключалката. Нямаше звук. Само сърцето ми туптеше в ушите.
Хванах дръжката и я завъртях.
Стаята беше празна.
Прозорецът — отворен. Завесата се вееше бавно. На леглото лежеше чантата ѝ. Телефонът ѝ присветваше с пропуснати обаждания. Но Елица… я нямаше.
На пода — счупена чаша и лист хартия, с размазани думи, написани сякаш в паника: Мислех, че мога да му се доверя. Но той ме намери. Вече е късно.
Полицията дойде час по-късно. Нямаше следи от взлом. Никакви отпечатъци. Никой от съседите не беше чул нищо. Все едно… тя просто беше изчезнала.
Мартин мълча дни наред. Едва на петата вечер, когато го прегръщах преди сън, прошепна: „Той не беше приятел на Елица. Той беше дошъл за нея. Защото тя го беше излъгала.“
„Кой, мило?“ — попитах. Не ми отговори.
Всички ме питаха дали не си въобразява. Но аз знам. Знам, че в къщата имаше още някой.
Оттогава заключвам вратата всяка вечер. Проверявам прозорците. Но понякога… понякога пак чувам този шепот.
„Мамо… моля те… прибери се.“
