Никола не каза нищо. Просто се отмести и ги пусна вътре. Апартаментът му миришеше на цигари и застоял алкохол. Масата — покрита с вестници и празни чаши. Телевизорът мълчеше. Децата седнаха на дивана и се спогледаха — не уплашени, а свикнали да мълчат.
Елица свали палтото си. Не се суетеше, не се оглеждаше. Стоеше изправена, с онова хладно достойнство, което се изгражда само след години болка.
— Ще искаш ли ДНК-тест? — попита го спокойно.
— Какво?! — очите му се разшириха.
— Може би ще е по-лесно да повярваш така. Нали тогава реши, че не са твои.
Той седна тежко на стола до печката. В ръцете си усещаше влага — дали от дъжда, дали от потта. Спомни си всичко. Крясъците. Счупеният телефон. Вратата, която хлопна след нея.
— Бях бременна, Никола. Тогава. Онази нощ. И исках да ти кажа. Но ти… не ми даде и дума да кажа. Нарече ме ку*ва, извъртя си лицето, и ме изхвърли.
И аз тръгнах. Без нищо.
Очите ѝ се премрежиха, но не плачеше.
— Нямах къде да отида. Бях сама. Без работа. Без покрив. Бременна с близнаци и без стотинка в джоба. Спях по стаи под наем, миех чинии, чистех офиси, гледах чужди деца, за да мога да нахраня моите. Не спях. Не ядях. Но не се отказах.
Той мълчеше. Нямаше какво да каже. Имаше само тишината между тях — и звуците от тихото дишане на децата зад гърба му.
— Един ден, докато почиствах в рекламна агенция, шефът ми видя как рисувам в тетрадка. Помоли да види. Показа на клиенти. Оттам почна всичко.
Сега съм арт директор в същата агенция. Имам собствен апартамент в „Лозенец“, кола, стабилен доход. Децата учат английски и свирят на пиано. Аз ги възпитах. Без теб.
Сложи обратно палтото си. Говореше тихо. Но думите ѝ режеха като нож.
— Не съм дошла за прошка. Не съм дошла да си ме връщаш. Децата поискаха да те видят. И аз не им отказах. Те имат право да знаят кой си.
Но аз вече не съм жената, която изрита на улицата в онази нощ.
И не искам да бъда.
Хвана децата за ръце. Те тръгнаха с нея — без сълзи, без драма. Просто така, като хора, които знаят: тук няма дом.
Никола остана сам. Столът под него скърцаше леко, съвсем леко. Седеше и гледаше в пода.
И за първи път осъзна, че не я беше изгубил тогава.
Изгубил беше себе си.
И вече беше късно.
