Момчето се събуди от тих, но болезнен стон. Сърцето му се сви от тревога.
Без да се колебае, тихо отиде до леглото, където лежеше майка му, и прошепна:
— Мамо, зле ли ти е?
— Матвей… — отвърна жената с едва доловим глас.
— Донеси малко вода, моля те…
— Веднага! — хукна момчето към кухнята, сякаш всяка секунда имаше значение.
След минута вече стоеше до майка си и ѝ подаваше чашата:
— Ето, мамо, пий.
Моля те. Тогава се чу леко почукване на вратата.
— Сине, отвори, моля те.
Може би е леля Нина — прошепна Мария.
Наистина, на прага стоеше съседката, с голяма чаша в ръка, пълна с нещо топло.
— Как си, Машенка? — попита тя с тревога, докосвайки челото ѝ.
— Гориш.
Донесох топло мляко с масло. Изпий го, ще ти помогне.
— Взех вече лекарства… — прошепна Мария, опитвайки се да не показва колко е отпаднала.
— Трябва в болница.
Там ще се погрижат за теб, ще те хранят. А у дома — нищо няма — отговори съседката категорично.
— Лельо Нина, похарчих всички пари за лекарства… — гласът на Мария трепереше, очите ѝ се напълниха със сълзи.
— А по-добре не ми става.
— Именно затова трябва в болница — каза съседката меко, но твърдо.
— А Матвей?
Кой ще го гледа? — отчаяно попита Мария.
— А ако с теб се случи нещо?
Тогава какво ще стане с него?
Още нямаш 30, сама отглеждаш детето, без помощ… — Нина погали главата ѝ.
— Не се тревожи, всичко ще се нареди.
— Какво да правя, лельо Нина? — в гласа на Мария се четеше безнадеждност.
— Ще извикам лекар — каза твърдо съседката и извади телефона си.
След кратък разговор тя каза:
— Ще дойдат още днес.
След прегледа Матвей ще дойде при мен. И излезе. Момчето я последва, замислено.
— Бабо Нина, нали мама няма да умре? — попита той с треперещ глас.
— Не знам, миличък.
Трябва да се помолим на Бог. Но майка ти не вярва в Него…
— А Бог ще ни помогне ли? — попита наивно момчето.
— Разбира се, че ще помогне.
Отиди в църквата, запали свещ, помоли се — Той ще чуе.
А сега трябва да тръгвам. Матвей се върна в стаята, дълбоко замислен.
Лицето му бе сериозно, почти като на възрастен.
— Скъпи, сигурно си гладен — прекъсна мислите му майка му.
— Но нямаме нищо за ядене…
Донеси две чаши. Докато се върна, майка му вече наливаше топло мляко:
— Пий.
Матвей изпълни, но гладът му не утихна.
Мария го забеляза веднага. Трудно се изправи, взе портмонето и извади няколко монети.
— Ето, 50 рубли.
Купи си два пирога, изяж ги по пътя, аз ще сготвя нещо.
Иди, миличък. След като го изпрати до вратата, Мария се подпря на стената и отиде в кухнята.
Отвори хладилника: вътре само консерва и малко маргарин.
На прозореца — лук и няколко картофа.
Силите ѝ се топяха с всеки ден, но знаеше: заради сина си трябва да издържи.
— Ще направя супа… — прошепна Мария, но думите ѝ тежаха като олово.
Изведнъж ѝ се зави свят, с треперещи ръце седна на стола.
Всичко се въртеше, мислите ѝ се блъскаха като уплашени птици.
„Какво ми става? Нямам сили. Болничният ми изтече, пари няма. Ако не мога да работя…
Как ще подготвя Матвей за училище? Остава само месец.
Нямаме роднини, няма кой да помогне. Трябваше веднага да отида на лекар… Ако ме вземат в болница — кой ще гледа детето ми?!“
Стисна зъби до болка, взе ножа и започна да бели картофите. Бавно, но решително.
Знаеше: трябва да се държи, заради сина си.
Междувременно Матвей вървеше по улицата.
Стомахът му къркореше, но повече го болеше за майка му.
„Вчера дори не стана от леглото. Ами ако ѝ стане по-зле? Леля Нина каза да разкажа на Бог.”
Надеждата, че някой може да помогне, вдъхна сили и той пое към храма.
Същият храм, към който вървеше и Никита. Върнал се преди шест месеца от армията — куц, с патерица.
Цялото тяло — в белези, очите — помръкнали.
Животът изглеждаше празен: пари имаше, пенсия също, но беше сам.
Днес се навършваше година от смъртта на най-добрите му приятели — Рома и Стас.
Искаше да запали свещ за тях. На входа подаде монети на няколко просяци:
— Помолете се за момчетата…
Рома и Стас…
Вътре запали свещи, прошепна молитва, научена от отец Василий.
Пред очите му изплуваха лицата на приятелите му — живи, усмихнати, сякаш още тук.
До него се приближи хилаво момче със свещ в ръка. Смукано, объркано. Възрастна жена се приближи:
— Да ти помогна ли, детенце? — запали му свещта, показа му как да се прекръсти.
— Кажи на Господ защо си тук.
Матвей дълго гледа иконите, после прошепна:
— Помогни ни, Боже!
Мама е болна. Нямаме никого освен нея. Излекувай я.
Нямаме пари за лекарства. Скоро тръгвам на училище, а нямам дори раница…
Никита чу всяка дума. Собствените му страдания избледняха.
В гърдите му се надигна болка и гняв.
„Как така?! Никой не помогнал на това дете?!”
Решително пристъпи към момчето:
— Ей, малкия, ела с мен!
Матвей се изплаши, погледна неуверено към куцукащия мъж.
— Къде? — попита с трепет.
— Ще разберем какви лекарства трябват на майка ти и ще ги купим — каза Никита уверено.
— Наистина ли? — очите на Матвей се разшириха.
— Бог чу молитвата ти — усмихна се Никита.
— Сериозно? — лицето на Матвей грейна.
— Тогава — хайде!
— Как се казваш? — попита Никита, докато вървяха.
— Матвей.
— Наричай ме чичо Никита.
Междувременно в дома на Мария жената разговаряше със съседката.
— Лельо Нина, толкова лекарства ми изписаха… — Мария разглеждаше рецептите с тревога.
— А те са скъпи…
Имам само петстотин рубли…
— Маша, вече няма време.
Трябва в болница — отвърна нежно, но решително съседката.
В този момент вратата се отвори. На прага застана Матвей с непознат мъж.
— Мамо, какви лекарства ти трябват?
С чичо Никита ще отидем да ги купим! — възкликна момчето, преди майка му да успее да каже нещо.
Мария онемя от изненада:
— Вие… кой сте?
— Всичко ще бъде наред — каза мъжът спокойно и уверено.
— Дайте ми рецептата.
— Но аз нямам пари… — гласът на Мария затрепери.
— Ще намерим начин, — каза твърдо той, като положи ръката си на рамото на Матвей, сякаш потвърждаваше думите си.
— Мамо, хайде моля! — очите на момчето горяха с надежда.
Против очакванията, Мария повярва на този човек.
Тя бавно му подаде рецептата.
— Маша, ти изобщо не го познаваш! — шепнеше леля Нина, явно обезпокоена от случващото се.
— Но той… той е добър човек, — отговори тя, самата удивена от своята увереност.
— Добре, аз ще тръгвам, — въздъхна съседката, хвърляйки последен поглед към непознатия.
Мария седеше като в мъгла, неспособна да мисли или да се движи. Изведнъж вратата се отвори отново.
В стаята влетя Матвей:
— Мамо! Купихме всичко! И още куп сладкиши!
След него влезе Никита, очите му светеха с топлина и радост.
— Благодаря ви… — прошепна Мария, едва удържайки сълзите си. — Моля, влезте…
Той смутено кимна и, облегнат на бастун, влезе в стаята. Мария го покани да седне на масата.
— Извинете, нямаме нищо специално за почерпка…
— Ние донесохме всичко! — възкликна радостно Матвей, разполагащ покупките на масата.
Мария застина: половината от пакетите бяха пълни със сладкиши, скъп чай и дори няколко плода.
— Сега ще сложа чайника, — каза тя, чувствайки как товарът на болестта сякаш отстъпва малко.
Докато водата кипеше, тя се стараеше да се събере, не искаше да изглежда слаба пред Никита.
— Мария, сигурна ли сте, че трябва да сте на крак? Много сте бледа, — отбеляза той загрижено.
— Няма нищо, сега ще взема лекарствата. Благодаря ви много.
Те седяха тримата на масата, пиеха чай и слушаха веселия разговор на Матвей.
Беседата течеше лека, топла, изпълнена с искреност и благодарност.
Не искаха да се разделят, но времето вече притискаше.
— Благодаря ви за всичко… Трябва да тръгвам, — каза Никита, ставайки от масата.
— Как да ви се отблагодаря?.. — тихо произнесе Мария, все още не вярвайки на случилото се.
— Чичо Никита, ще дойдете ли пак? — попита с надежда Матвей.
— Разбира се! Като се оправи мама — ще отидем да ти изберем ученическа раница, — усмихна се той.
Минали две седмици.
Мария най-сетне се възстанови и се върна на работа — спешната ситуация на предприятието не позволи да удължи отпуска си.
Но дори се радваше на това: парите бяха нужни повече от всякога.
Настъпи събота. От ранно утро започнаха да се готвят за излизане до магазина, за да изберат всичко необходимо за училище.
— Мамо, имаш ли пари? — попита предпазливо Матвей.
— Все още не… Но скоро ще получа аванс.
Взех малко назаем — поне за храна да стигне, — отговори тя. Изведнъж позвъни домофонът.
— Кой е?
— Мария, това е Никита…
Тя веднага натисна бутона.
— Кой, мамо?
— Чичо Никита, — усмихна се тя.
— Ура! — радостно възкликна Матвей.
Когато Никита влезе, Мария едва го позна: сега изглеждаше съвсем различно — модерно облечен, поддържан, с подредена прическа.
— Обещах ти, Матвей! — широко се усмихна той. — Здравей, Мария.
— Здравей, Никита…
Превключването на „ти“ стана само по себе си — лесно и естествено. И това беше приятно.
— Готови ли сте? Хайде! — весело предложи той.
— Къде? — учуди се Мария.
— Училищни покупки! — отговори той, сякаш това беше очевидно.
— Но…
— Обещах ти! — повтори с усмивка.
Мария винаги се бе свикнала да избира най-евтиното, но до нея стоеше човек, който купуваше всичко без колебание.
И го правеше не за да се хвали, а защото наистина искаше да зарадва сина ѝ. Върнаха се у дома с такси, натоварени с пакети.
— Хайде да се разходим, да хапнем някъде, — предложи Никита.
— Мамо, моля! — помоли Матвей.
Онзи нощ Мария дълго не можеше да заспи.
Преди очите ѝ стоеше целият ден: тяхната разходка, добрите очи на Никита, грижата му.
Разумът продължаваше да спореше със сърцето:
„Той е по-голям от теб, а и външният му вид…“
„Но той е добър. Обича ни.“
„Ти мечтаеше за друг…“
„Не. Искам точно такъв. Обичам го.“
Тяхното венчаване се състоя в същата църква, където някога малкият Матвей запалваше свещ за здравето на майка си.
Никита стоеше без бастун — той стана по-силен. Мария държеше ръката му, чувствайки се защитена.
А Матвей, гледайки към иконите, тихо шепнеше:
— Благодаря ти, дядо Бог!
