— Какво има там? — спрях се по пътя към гарата, вгледах се.
Отляво се чуваше плач — слаб, но настойчив. Февруарският вятър щипеше врата ми, развяваше полите на палтото.
— Какво има там? — спрях се по пътя към гарата, вгледах се.
Отляво се чуваше плач — слаб, но настойчив. Февруарският вятър щипеше врата ми, развяваше полите на палтото..
Мария Петровна въздъхна и извади от шкафа сухо мляко за бебета.
— Засега ще свърши работа. А после какво ще правиш?
Погледнах в малкото личице. Вече не плачеше, беше скрила нослето си в пуловера ми.
— Ще я отгледам. Нямам друг избор.
Съседките шушукаха зад гърба ми:
„Живее сама, на 35, отдавна трябваше да се омъжи, а сега чуждо дете взема.“ Правех се, че не ги чувам.
С документите помогнаха познати.
Кръстих я Альона. Животът ѝ, който едва започваше, ми изглеждаше изпълнен със светлина.
Първите месеци почти не спях. Редуваха се температура, болки в коремчето, никнещи зъби.
Люлеех я в ръцете си, пеех ѝ стари приспивни песни, които знаех от баба ми.
— Мамо! — каза, когато беше на 10 месеца, и протегна ръчички към мен.
Разплаках се. Толкова години бях сама, а сега — станах майка.
На две години вече тичаше из къщата, гонеше котарака Васка. Беше любопитна, бъркаше навсякъде.
— Лельо Галина, виж колко умна е моята малка! — хвалех се пред съседката. — Всички буквички познава!
— Сериозно? На три години?
— Виж сама!
Галина ѝ показваше буквите една по една — Альона ги позна всичките без грешка. После разказа приказката за пиленцето Ря-Ря.
На пет я записах в детската градина в съседното село. Понякога я водех аз. Възпитателката се удивляваше — четеше гладко, броеше до сто.
— Откъде толкова ум?
— Цялото село я възпитава, — смеех се.
В първи клас тръгна с плитки до кръста. Всяка сутрин ѝ ги сплитах, подбирах панделки по цвета на роклята.
На първото родителско събрание класната ѝ подхожда към мен:
— Зинаида Ивановна, дъщеря ви е изключително дете. Рядко се срещат такива.
Сърцето ми щеше да изхвръкне от гордост. Моята дъщеря. Моята Альона.
Годините минаваха неусетно. Альона се превърна в истинска красавица — висока, стройна, с очи като лятно небе.
Печелеше областни олимпиади, учителите все я хвалеха.
— Мамо, искам да кандидатствам медицина — каза в 10-и клас.
— Не е евтино, мило. Как ще се оправиш в града, в общежитието?
— Ще уча стипендиално! — очите ѝ светеха. — Ще видиш!
И наистина влезе. На бала плаках — от радост и страх. За първи път заминаваше далече — в областния център.
— Недей да плачеш, мамо, — прегърна ме на гарата. — Ще идвам всяка седмица.
Излъга, разбира се. Университетът я погълна напълно. В началото идваше веднъж месечно, после още по-рядко. Но звънеше всеки ден.
— Мамо, днес имахме трудна анатомия! Но изкарах петица!
— Браво, скъпа. Хапна ли нещо?
— Да, мамо. Недей да се тревожиш.
В трети курс се влюби — в Паша, колега от групата. Дойде с него на гости — висок, сериозен младеж. Подаде ръка, погледна ме в очите.
— Добро момче, — одобрих. — Но внимавай с ученето.
— Мамо! — нацупи се Альона. — Ще завърша с отличие!
След университета остана като резидент. Избра педиатрия — искаше да лекува деца.
— Ти се грижеше за мен, — каза веднъж по телефона. — Сега аз ще спасявам други.
Все по-рядко се прибираше в селото. Дежурства, изпити. Не се сърдех — разбирах я. Младост, град, нов свят.
Една вечер неочаквано се обади. Гласът ѝ звучеше странно:
— Мамо, мога ли да дойда утре? Трябва да поговорим.
— Разбира се, скъпа. Какво се е случило?
— Ще ти кажа утре.
Не мигнах цяла нощ. Сърцето ми усещаше, че нещо не е наред.
Альона дойде бледа, с тъмни кръгове под очите. Седна на масата, наля си чай, но ръцете ѝ трепереха толкова, че не успя да задържи чашата.
— Мамо, дойдоха хора. Казват, че са ми родителите.
Чашата падна от ръцете ми и се разби на пода.
— Как са те намерили?
— Чрез познати, връзки… Не знам точно. Жената плачеше. Каза, че била млада, глупава. Родителите ѝ я принудили да ме изостави. Страдала цял живот. Търсила ме е.
Мълчах. Толкова години се страхувах от този момент.
— Какво им каза?
— Че ще помисля. Мамо, не знам какво да правя! — разплака се. — Ти си ми майка, единствената! Но и те са страдали…
Прегърнах я, погалих косата ѝ, както преди.
— Страдали, казваш? А кой те остави през зимата до релсите? Кой не се замисли дали ще оживееш?
— Каза, че ме оставила до стрелочната кабина, защото знаела, че минават проверки. Само че онзи ден проверката не се състояла…
— Боже…
Седяхме прегърнати. Навън вече се стъмваше. Васка се въртеше около краката ни и мяукаше — искаше вечеря.
— Искам да се срещна с тях, — каза Альона след няколко дни. — Само да поговоря. Да разбера истината.
Сърцето ми се сви, но кимнах:
— Добре, дъще. Имаш право да знаеш.
Срещата се уреди в градско кафене. Отидох с нея — чаках в съседната зала.
След два часа излезе. Очите ѝ бяха зачервени, но погледът — спокоен.
— И как беше?
— Обикновени хора. Била на 17. Родителите ѝ я заплашили, че ще я изгонят. Баща ми… биологичният… дори не знаел за мен. После се омъжила, родила още две деца. Но мен не забравила.
Разхождахме се из пролетния град. Миришеше на люляк.
— Искат да са по-близо с мен. Да ме запознаят с братята и сестрите ми. Баща ми… когато научил за мен, плакал.
— И какво реши?
Альона спря, хвана ръцете ми:
— Мамо, ти винаги ще бъдеш моята майка. Ти ме отгледа, обичаше ме, вярваше в мен. Това никога няма да се промени. Но искам да ги разбера. Не вместо теб — а заради себе си.
Сълзи напълниха очите ми, но се усмихнах:
— Разбирам, мило. И съм с теб.
Прегърна ме силно:
— Знаеш ли, тя ти благодари. Че си ме спасила и си ме възпитала такава, каквато съм. Каза, че съм станала по-добра с теб, отколкото бих станала с нея — едно уплашено, изоставено момиче.
— Не това е важно, Альона. Просто те обичах. Всеки ден. Всяка минута.
Сега Альона има две семейства. Запозна се с братята и сестрите си — единият е инженер, другият — учителка. Поддържа връзка с биологичната си майка:
понякога се чуват, понякога се виждат. Прошката не дойде лесно, но дъщеря ми е по-силна от всеки.
На сватбата на Альона и Паша седяхме на една маса — аз и онази жена.
И двете плачехме, докато гледахме как младите танцуват първия си танц.
— Благодаря ти, — прошепна тя. — За нашето момиче.
— Благодаря и на теб, — отвърнах. — Че ми повери съдбата ѝ.
Сега Альона работи в градската детска болница, лекува деца. Когато се роди дъщеричката ѝ, нарече я Зина — на мое име.
— Мамо, ще я гледаш ли? — смее се дъщеря ми, като ми подава внучката.
— Разбира се! Ще ѝ разказвам приказки, ще ѝ пея приспивни песни. Както и на теб навремето.
Малката Зина хваща пръста ми с ръчичката си, беззъбо се усмихва.
Също като Альона преди години, когато за първи път я прегърнах и разбрах: това е съдба.
Любовта не избира кого да нарече „свой“.
Тя просто съществува — огромна като небето над селото, топла като юлското слънце, вечна като сърцето на майка.
