Цирми внимателно пусна парченцето хляб на възглавницата до главата на дядо Стефан.
После отново се сви до лицето му — още по-близо, още по-плътно.
Топлината на малкото му тяло сякаш се опитваше да задържи духа на любимия човек тук, на земята, за още един-единствен миг.
Тихо, едва доловимо мъркане започна да изпълва стаята.
Но това не беше обикновено мъркане.
То звучеше като тиха молитва, като обич, излята без думи — като обещание, че никога няма да го остави сам.
Балаш стоеше в ъгъла, прегърнал рамото на малката Лиза, която вече също тихо плачеше.
Те видяха как дядо Стефан с последно усилие вдигна ръка, за да докосне козината на верния си приятел.
Пръстите му едва я погалиха…
И после бавно отпаднаха.
Един дълъг, лек въздишка напусна устните му.
И усмивка се появи на лицето му — спокойна, топла, завинаги благодарна.
Цирми не помръдна.
Той остана там, до него, като страж в последния му сън.
И тогава се случи нещо странно.
Цялата стая сякаш се изпълни със светлина — не със светлина, която се вижда с очите, а с онази, която усещаш с душата си.
Балаш го почувства.
Лиза го почувства.
И най-много — Цирми.
Котето вдигна глава, обърна сляпото си лице към невидимото небе и замърка силно, ясно и нежно — така, както никога досега.
Това беше сбогуване.
И благодарност.
И Балаш разбра:
Дядо Стефан не замина сам.
Любовта, която беше давал цял живот, го водеше напред.
А един малък, верен котарак беше неговият последен пазител.
