— ТИ СИ УВОЛНЕНА! – изрева Господинов, посочвайки вратата. – Това е офис, не ясли! Как си позволяваш?!
Всички в стаята замлъкнаха.
Мъжете в костюми – посетители от София – погледнаха един към друг с повдигнати вежди.
Един от тях – възрастен господин с побелели слепоочия – направи крачка напред. В очите му нямаше учудване. Имаше преценка.
Радослав пристъпи между Мария и директора.
— Господин Господинов, моля ви – това дете не е на Мария. Намерила го е сутринта в парка, самичко, в количка. Беше замръзнало.
— А защо не го е завела в полицията, а го е довела тук?! Това е нарушение! – кресна директорът.
— Защото се е страхувала от вас. От това, че ще я уволнят заради няколко минути закъснение.
— Няма оправдание! Това е несериозно!
— Не, господин Господинов, несериозно е да се вика на човек, който е спасил бебе.
Мъжът с побелелите слепоочия се изкашля.
— Мисля, че е време да се представя.
— Слушам ви, — отвърна Господинов, вече по-смирен.
— Казвам се инж. Васил Андреев, директор на „Човешки ресурси“ в централата. Днес сме тук, за да направим внезапна проверка на вътрешния климат и управлението в този клон. И, за съжаление, вече видях достатъчно.
Настъпи пълна тишина.
— Грубо отношение към подчинени, липса на съпричастност, публичен скандал пред партньори – това е недопустимо. Считано от днес, вие сте временно отстранен от длъжност.
Новото временно ръководство се поема от… господин Радослав.
Господинов пребледня.
— Господин Андреев… това е грешка.
— Не. Това е следствие.
А после Андреев се обърна към Мария.
— Госпожице, днес вие постъпихте така, както малцина биха. Вие сте пример. Предлагам ви участие в програма за обучение и стаж към отдел „Вътрешна комуникация“. Ще получите наставник и възможност за реален растеж.
Мария не знаеше какво да каже. Очите ѝ се насълзиха.
— Аз… аз съм просто чистачка.
— Вие сте човек с гръбнак. А това е по-ценно от всяка диплома.
Още същия ден Мария и Радослав закараха бебето в районното. Там вече плачеше една млада жена.
Беше припаднала в аптека, а количката се изтъркулила незабелязано от входа.
Щом зърна детето си, жената се разплака от облекчение.
— Благодаря… Благодаря ви… Не знам как…
— Няма нужда от благодарности, — усмихна се Мария. — Важното е, че сте добре.
Седмица по-късно Мария вече не чистеше етажите.
Имаше бюро. Имаше пропуск. И нова тетрадка, в която пишеше мечти.
А директор Господинов?
Той се изнесе с кашон в ръце. Никой не го изпрати. Никой не попита защо си тръгва.
Мария го погледна за последен път, кимна си наум — и се върна към работата.
Този път – с вдигната глава.
