Разпозна езика… френски. Спомени, които отдавна се беше опитал да погребе, изплуваха като кошмари от дъното на съзнанието му.
Кристина се беше навела над Матео и с едва доловим, нежен глас му прошепна:
— Не се страхувай, малки мой. Баща ти е тук. Винаги те е обичал.
(Ne crains rien, mon petit. Ton père est ici. Il t’aime toujours.)
Очите на Матео се разшириха. Устните му потрепериха, сякаш искаше да каже нещо. От месеци, дори години, не беше изричал и дума. А сега се опитваше.
Георги пристъпи бавно към вратата. Умът му отказваше да приеме какво се случва. Коя беше тази млада жена? Защо говореше на сина му така? И откъде носеше този тон на нежност, сякаш го познаваше от цял живот?
— Коя си ти? — изрече задавено, гласът му беше чужд дори за самия него.
Кристина бавно се изправи и го погледна право в очите. В погледа ѝ имаше тъга и светлина. Приближи се.
— Дошла съм да ти върна нещо, което си загубил — каза тихо. — Вярата ти. Семейството ти.
Георги стоеше като вцепенен. Вътре в него нещо се строши. Спомен за една жена от младостта му — французойка, която бе обичал, но напуснал заради алчността и амбицията. И един друг спомен, още по-болезнен — за дете, за което беше избрал да забрави.
„Не може да бъде…” — помисли си, усещайки как коленете му омекват.
Кристина все още го гледаше. После с тих, нежен глас произнесе име. Името, което сам някога бе избрал за дъщеря, която никога не бе поискал да опознае.
— Казвам се Кристина — прошепна тя. — Както ти искаше.
Георги се олюля, опрян на рамката на вратата, сякаш светът под краката му се бе разтворил.
И в този миг Матео — момчето, което дълго време бе живяло в тишината на собствената си болка — протегна ръка към момичето, което никога преди не бе виждал… но веднага бе разпознал. Своята сестра.
В онази дъждовна нощ, във вилата на хълма, започна нова история. История на прошка. История на семейство.
