Лена Болсова трепереше от студ и нерви толкова силно, че пръстите ѝ не я слушаха – не можеше да си запали цигара.
Палецът ѝ се плъзна от колелцето на запалката, което я вбеси още повече.
Тихо изпсува през зъби, затвори очи, пое си дълбоко въздух и опита отново.
Този път пламъчето припламна – малко, нестабилно, както и нейното душевно състояние.
Цигарата започна да тлее, Лена дръпна дълбоко, сякаш димът можеше да изгори тревогата от нея.
Но облекчението не дойде.
Напротив – напрежението се усили, алкохолът кипеше в кръвта ѝ, а страхът стискаше сърцето ѝ.
Отиде до прозореца, леко отдръпна пердето и надникна навън.
Смрачаването се сгъстяваше, небето потъмняваше.
Дворът беше пуст. Нямаше коли, нито движение. Тишина.
Но Лена знаеше – това е временно. Те винаги идват навреме.
Имат си собствени правила. А тя знае прекалено много.
— Мамо! — чу се гласът на дъщеря ѝ.
Лена подскочи, рязко се обърна и изгледа момичето раздразнено.
— Какво пак? Казах ти да стоиш в стаята си и да не ми пречиш!
Таня се преместваше от крак на крак, без да смее да вдигне очи.
Всяка дума ѝ излизаше с мъка – отдавна знаеше, че всяка дума може да предизвика взрив.
— Просто… гладна съм… — прошепна тя, свивайки рамене.
Този път Лена не крещя. Издиша дима през носа, погледна момичето и кратко кимна:
— Ела.
Отидоха в кухнята. Жената шумно отвори хладилника, размествала празни буркани.
— Има хляб, масло и мляко. Става ли?
Момичето кимна. За нея това беше като пир – свикнала беше с лишенията.
Отдавна се беше научила да яде тихо, за да не я дразни майка ѝ.
Млякото беше прокиснало, но Таня се стараеше да го преглътне, без да покаже недоволство.
Дори това беше по-добре от нищо. Докато ядеше, мислите ѝ я отнасяха надалеч.
Към спомени – когато бяха семейство, когато майка ѝ се смееше, когато баща ѝ носеше подаръци.
После всичко се промени. Изчезнаха радостта, топлотата, покоят.
Останаха само скандалите, крясъците, строшените съдове.
Баща ѝ започна да пие, после го арестуваха.
След това започнаха да идват непознати мъже. И с всеки от тях – страх.
Таня тъкмо приключваше с филията, когато тишината беше прекъсната от звънеца. Замръзна. И Лена също.
Двете знаеха – това са те. Жената бавно отиде до вратата и погледна през шпионката.
Навън стоеше мъж с тъмна коса – с нагла усмивка и познато лице.
— Отвори, домакиня.
Няма да съжаляваш. Лена безсилно завъртя ключа. Вратата се отвори и двамата мъже влязоха без дума.
— Това не са мои дългове, — започна тя с треперещ глас.
— Всичко е заради Паша.
Той всичко провали. На мен не ми остана нищо. Нито пари, нито нормален живот.
— Тогава ти ще плащаш, — отговори единият, Степан.
— Такава е съдбата на съпругата. В добро и зло.
Или поне – докато не върнеш дълга. Лена се опитваше да протака.
Разказваше как ще вземе заем, как роднините не помагат. Но Степан само клатеше глава.
— Приказки.
Доверието свърши. Сега идва истинското. Двамата се спогледаха, и Лена застина.
Знаеше какво значи този поглед.
— Този път няма да си тръгнем с празни ръце, — добави другият, плешивият.
— Или пари, или идваш с нас.
Шефът ще ти намери работа. Ще ти хареса. Усмихна се злобно и дори ѝ намигна.
Лена потръпна от погледа му.
— Ще намеря парите!
Кълна се, ще върна всичко! — извика тя в отчаяние.
— Вече не ти вярваме, — студено каза Степан.
— Ще избягаш, ще се скриеш – пак ще те търсим по цяла страна.
Хайде, събирай се. Тогава подът изскърца и тримата се обърнаха. На прага стоеше Таня.
Опитваше се да се промъкне незабелязано в стаята, но замръзна под погледите им.
Лена почувства как в нея се надига ярост – от страх, безсилие, от това, че дъщеря ѝ беше станала свидетел.
И почти несъзнателно изрече:
— Вземете дъщеря ми.
Като заложник. Ще я взема обратно, щом събера парите. Родителите ми ще помогнат – обичат Таня.
Ще продадат вилата, ще направя всичко. Само седмица.
По лицето на Степан премина неодобрение, но плешивият Игор се оживи:
— Сериозно? — промърмори той, обръщайки се към момичето.
— Чу ли, малка? Идваш с нас.
Таня се сви, едва прошепна:
— Аз нямам играчка…
— Жалко, — изсумтя мъжът, обръщайки се към Лена.
— Сигурна ли си? Мислиш ли, че ще я пазим?
Може и да я продадем. На части. Имаме си канали. Лена не отговори. Само триеше ръцете си и хрипливо повтаряше:
— Ще върна парите…
Вземете я…
Таня не разбираше защо майка ѝ мълчи, когато тя я вика със сълзи.
Защо се обръща настрани, сякаш я няма? Защо позволява на непознати да я изведат до колата?
Когато колата потегли, тъмнокосият мъж извади кърпичка от жабката и нежно избърса лицето ѝ.
— Стига плака, — каза той.
— Ще се върнеш при майка си.
Обещавам. Игор, зад волана, подхвърли с ирония:
— Степка, гледам, стана детегледачка?
— Я си гледай пътя, — промърмори той, — и включи парното, умирам от студ.
Колата се плъзгаше по вечерните улици, радиото пускаше стара поп музика.
Таня, изморена, задряма. Събуди се от гласа на мъжа:
— Събуди ли се?
Хайде, сега ще живееш малко при мен. Влязоха в стар блок, качиха се в едностаен апартамент.
Обстановката беше скромна, но чиста. Степан седна на масата и наблюдаваше как момичето яде с апетит.
Но мислите му бяха другаде. Как Лена даде детето си ей така.
Без колебание, за да спаси себе си. Той знаеше: на Таня нямаше да ѝ се случи нищо лошо.
Нито трафик на хора, нито жестокост – всичко беше блъф. Но за момичето всичко беше истинско.
— Защо плашите мама? — попита внезапно Таня.
– Защото дължи на шефа ни – отговори той.
– А когато вземеш нещо, трябва и да го върнеш. Иначе това е кражба. А кражбата е лошо нещо.
Замълча за секунда и добави малко раздразнено:
– Стига празни приказки. Яж спокойно. “Когато ям, съм глух и ням.”
След вечерята настани момичето пред телевизора, пусна ѝ анимации и седна до нея, гледайки екрана с празен поглед.
Отвращаваше се. Не защото Таня му беше неприятна – тя не беше виновна за нищо.
Просто децата му напомняха за самия него. За миналото. За загубите.
Но нямаше друг избор. Игор можеше да я изостави навсякъде. А шефът им беше безразличен към всякакъв живот.
Таня бързо свикна с мястото и помоли Степан – вече така го наричаше – да гледат заедно анимации.
Мъжът не успя да откаже, седна до нея на дивана и близо час гледа как три анимирани животинки попадат в поредица от абсурдни ситуации.
Момичето се заливаше от смях и коментираше всяка сцена на глас. Смехът ѝ сякаш разтопи леда около Степан.
Когато Таня започна да се унася, мъжът я сложи да спи на дивана, а самият той легна на пода – облечен, върху старо одеяло.
Първата вечер беше странна: напрегната, неспокойна, но някак топла. Уютна. Позната.
Сутринта започна с натрапчива миризма.
Степан отвори очи и подуши въздуха – първо помисли за пожар.
Но бързо осъзна: това е миризма на храна. Влизайки в кухнята, видя Таня до печката.
Стоеше на малко столче и сръчно пържеше яйца.
– Какво е това? – изненада се мъжът.
– Закуска! – весело отговори момичето. – Мога всичко: каша, сандвичи, най-вече в микровълнова.
– Ти си малка домакиня! На колко си години?
– Вече съм на седем!
Степан поклати глава. Не ѝ даваше повече от пет – дребна, крехка.
Но страхът вече беше изчезнал от очите ѝ – вместо него се беше появила увереност.
Дори си тананикаше нещо. Мъжът нежно я отмести от печката:
– Мила, недей да стоиш до горещи неща. Опасно е. Аз ще довърша, а ти сложи масата. Тържествено.
Таня с ентусиазъм започна да реди чиниите, сякаш се готвеше за кралско угощение.
Когато седнаха да ядат, Степан колебливо попита:
– Изобщо не те е страх от мен?
– Защо да ме е страх? – учуди се момичето.
– Няма… просто питам.
Пауза. После Таня неочаквано каза:
– Много е вкусна пастата ти. Отдавна не съм яла такава. Особено обичам дълги макарони със сирене.
– Майка ти не ти ли готви?
Лицето на Таня помръкна. Сведе глава и започна безцелно да бута с вилицата храната си.
– Мама вече не готви. Само крещи, пуши и се ядосва, ако поискам храна.
Степан замръзна. Нещо го стисна отвътре. Гледаше момичето дълго, после внезапно стана и се обади на Игор:
– Трябва да разбера къде е Лена. Това не е наред. Нещо лошо се случва.
По-късно, докато с Таня готвеха каша, отново заговори:
– Как може така? Да изоставиш собственото си дете… Аз бих дал живота си, само да видя сина си поне веднъж.
А тя – просто я захвърли, като боклук. Сега какво да правя с това момиче?
Час по-късно Игор се обади обратно. Гласът му беше напрегнат:
– Избягала е. Взела е всичко – документи, вещи, бижута. Купила е еднопосочен билет за чужбина.
Върнала е ключовете от апартамента. Оставила е дъщеря си като парцал и е изчезнала.
Степан бавно затвори. Погледна Таня. Момичето седеше на пода, риташе с крака и рисуваше с молив.
– Виж, това си ти! – радостно извика тя и му показа рисунката.
– Уау… хубаво е – измърмори мъжът.
Сърцето му се сви.
Тази вечер вече беше в магазин за играчки и избираше подаръци за момичето, което не искаше да пусне.
Макарони със сирене, сапунени балончета, книжки за оцветяване с флумастери, плюшено мече и кукла с големи очи – всичко това изведнъж стана част от странния, но истински живот на Степан.
Когато ѝ подари всичко – куклата, мечето, книжките и балончетата – Таня онемя, после го прегърна през врата.
– Благодаря ти, чичо Степан! Много си добър! – гласът ѝ беше като на птичка.
Степан усети, че нещо в него се счупи. Не мислеше, че детска прегръдка може да го разплаче.
И макар да се опитваше да потисне чувството, то остана – топло, живо.
С всеки ден опознаваше Таня по-добре. Вече не я виждаше като тежест, а като близък човек.
Сърцето му отново започна да бие.
Един ден, докато Степан беше на работа, Таня решила да подреди.
В едно старо чекмедже намерила снимка – на момче.
– Кой е това? – попитала, когато той се върнал.
Степан дълго гледал снимката.
– Това е синът ми, Коля.
– Той ще дойде ли при нас?
– Не… Коля вече е на небето. Там, където е и майка му.
Таня свъси чело, замисли се и кимна:
– Значи и мама няма да се върне, нали?
На този въпрос Степан не можа да отговори. Лена наистина бе изчезнала безследно.
Не я намериха нито в Тайланд, нито никъде другаде.
Напусна дъщеря си, сякаш е вещ. На седмата вечер Степан разбра: време е за решение.
Качи се в колата и отиде до затвора – при Павел Болшов.
Благодарение на шефа си успя да уреди лична среща.
Щом го видя, Павел се напрегна, но Степан веднага премина по същество:
– Ще ти изплатя дълга. Но при едно условие: ще се откажеш от родителските права над Таня. Искам да я осиновя.
Болшов се вкамени, но в очите му проблесна надежда.
– Това не е капан – продължи Степан. – Това е справедливост.
Ще излезеш и ще започнеш нов живот. Но на Таня ѝ трябва истински дом. Грижа. Любов. Ти не можеш да ѝ ги дадеш.
– А Лена? – попита Павел. – Тя… ще се върне ли?
– Лена избяга – студено отговори Громов. – Ако ти пука поне малко за дъщеря ти – подпиши.
Иначе ще попадне в дом. А дългът ти така или иначе ще те настигне.
Павел наведе глава. Мълча дълго. После подписа. Степан сякаш свали товар, носен години наред.
Вече знаеше защо е спестявал: не за себе си.
А за детството на друго дете – онова светло бъдеще, което не можа да даде на собствения си син.
Процедурата по осиновяване не беше лесна – бюрокрация, документи, подкупи.
Излезе скъпо. Но не съжаляваше нито за миг. Когато всичко стана официално, скъса с миналото.
Напусна престъпния свят и стана охранителен началник в солидна фирма.
Заплатата беше по-малка, но честна. Стигаше за живеене.
Няколко месеца по-късно Степан се запозна с момиче – Маша. Станаха двойка и заживяха заедно – тримата.
Таня лесно прие новата си майка, сякаш я познаваше отдавна.
Усещаше кое е най-важното – любовта. Това ѝ липсваше най-много.
Когато за първи път тръгна на училище с гордо вдигната раница, Степан стоеше до нея и я гледаше с гордост.
Знаеше: това дете ще порасне в семейство, в което ще бъде обичано, чакано и разбрано. А всяко дете заслужава точно това.
