Защото не можех да повярвам, че моят съпруг, в деня на нашата сватба, пред погледите на всички, вдигна ръка срещу сина ми.
Синът ми трепереше, стискайки бузата си, която вече започваше да се зачервява. Не плачеше с глас — просто дишаше накъсано, като рибка без вода.
А аз не можех да помръдна.
— Успокой се — изсъска Сашо, хващайки ме здраво за лакътя. — Не е от стъкло. Ще се научи.
Обвини мен. Че съм го възпитала зле. Че детето ми заслужава това.
— Пусни ме — казах тихо. Гласът ми трепереше. И той го усети. Усмихна се самодоволно.
— Не се излагай. Току-що се оженихме. Не прави сцени.
Излагай се? Това ли беше реакцията му?
Приближих се до сина си и клекнах. Той вече хлипаше.
— Всичко е наред, миличък… тук съм… мама е тук — прегръщах го, задушавайки вика в гърдите си.
Зад гърба ми се надигна шепот.
— Това сериозно ли беше?…
— Удари го, нали?…
— А тя… ще прости ли?
Сашо пристъпи към мен.
— Махни го. Това е сватба, не детска градина. Избери: с мен ли си или с него?
С него ли съм?
Със сина си?
С човека, когото нося девет месеца в себе си, а после още пет години на ръце?
Нещо в мен се пречупи. Изправих се.
— Напускам.
— Ти си луда! — опита се да се усмихне, но лицето му побеля.
— Побърках се още когато си въобразих, че можеш да обичаш и мен, и него. Но сега… сега съм по-трезва от всякога.
Някой ръкопляска зад мен. Не погледнах кой. Всичко се разми. Цветята, покривките, музиката, гостите. Само синът ми беше истински.
— Хайде, тръгвай тогава — викна Сашо. — Ще видим докъде ще стигнеш боса и с дете на ръце! Къде? При майка си?
— Боса или не — далече от теб. Сега. Завинаги.
Свалих обувките си. Взех сина си на ръце.
И тръгнах. През масите. През шепота. През музиката, която още звучеше, сякаш нищо не се беше случило.
На изхода ме спря майка ми.
— Почакай… идвам с вас.
— Мамо…
— Видях всичко. Ако останеш, ще се изгубиш. Ако излезеш, ще боли. Но ще е правилно.
Навън беше тихо. Синът ми се притисна до шията ми.
— Мамо… той няма ли вече да е с нас?
— Никога повече — казах. И за първи път от часове усетих въздуха.
Година по-късно не помнех датата на сватбата. Но датата на развода стоеше отбелязана в календара ми със специална аларма:
това беше денят, в който избрах себе си. И детето си. Не роклята. Не снимките. Не илюзията.
И знаеш ли какво? Постъпих напълно правилно.
