Прозорецът беше отворен на цепка, студен въздух влизаше и галеше врата ѝ. На плочките – локвички. От косата ѝ, от сълзите ѝ, от спуканата тръба – нямаше значение. Елена се бе свлякла до стената и просто опитваше да не се разплаче.
Защото ако заплачеше сега – щеше да се пречупи.
Но тя още не беше казала всичко.
С последни сили бръкна зад тоалетното казанче и измъкна найлонов плик. Беше го скрила там през януари. Още тогава усещаше – нещо се случва. Когато Иван спря да я гледа с тревога и започна с онова уж съчувствие, в което се четеше нетърпение.
Пликът отвън бе влажен, но вътре всичко бе сухо. Снимки. Изпечатани съобщения. Хотелска разписка. Личен детектив. Истината.
Тя не бе наела следене от ревност. А защото усети, че любовта ѝ вече живее в чуждо тяло.
Гледачката – Мая – я намери десет минути по-късно.
– Господи, какво правите тук?! – извика тя и се втурна да ѝ помага. – Можехте да паднете!
– Можеше… и това да е за добро – отвърна тихо Елена.
От тази нощ между двете се възцари друго мълчание. Мая все по-рядко споменаваше Иван. И все по-често се усмихваше в телефона си. Понякога скрито. Понякога – предизвикателно.
Елена наблюдаваше.
Един следобед прошепна:
– Донеси ми червения тефтер. Във второто чекмедже на бюрото.
Мая го донесе. Елена взе химикал и започна да пише. Бавно. С паузи. Съсредоточено. Всяка дума – като последно издишване.
Когато свърши, притисна тефтера до гърдите си.
– Предай това на дъщеря ми. Само на нея. Никой друг.
– Дъщеря ви? – Мая се изненада. – Но вие ми казахте, че…
– Имам дъщеря. Той ми я отне. Каза: „Болна си. По-добре за нея е да не те вижда така.“ И аз му повярвах. Тогава… още му вярвах.
Иван се върна на десетия ден.
Ухаеше на скъп парфюм. Избръснат, с оформена коса. Лицето му – уморено… но уморено от удоволствие.
– Как е тя? – попита, без дори да погледне Мая.
– По-зле. Но напълно в съзнание. Пита за вас.
– Бях в командировка.
Мая не каза нищо. Само се извърна.
На следващата сутрин Елена не се събуди.
Мая я намери – неподвижна, с ръка, стискаща чаршафа. Лицето ѝ спокойно. Устните леко разтворени, сякаш бе казала нещо… но без глас.
Иван прие новината хладно. Извика лекар. Подписа. Поръча кремация.
Мая си тръгна още същия следобед.
– Почакайте – каза той. – Заплатата…
– Не е нужна.
– Защо?
– Защото сега знам коя е била Елена. И кой сте вие.
И излезе.
Измина седмица.
Иван получи писмо по пощата. Без подател. Вътре – копие от завещание, снимка на ръкописно писмо… и телефонен номер.
Подписано: „Анна. Вашата дъщеря.“
Не повярва. В началото.
После звънна.
– Ало?
– Анна?
– Да.
– Ти… дъщерята на Елена ли си?
– А вие сте Иван. Онзи, който изтри майка ми от живота ми.
– Аз… не знаеш всичко…
– Знам достатъчно. Че сте ѝ пратили чужда жена, за да не я гледате как умира. Че сте ме изключили. И знаете ли кое беше най-страшното?
– Какво?
– Че дори тогава… в писмото си… тя ви прощаваше. Защото ви обичаше. До самия край.
Той не отговори. Седна. Телефонът падна от ръцете му.
Месец по-късно.
Мая – същата гледачка – вървеше по коридор на държавна болница. Онкология. Нов пациент. Нов живот.
Влезе в стаята. Болната се усмихна.
– Вие ли сте Мая?
– Да.
– Познавах Елена. Преди години. Беше светъл човек. Чух какво сте направили за нея. Тя казваше, че с вас се е чувствала жива. До последно.
Мая кимна.
– Аз само бях там. Истинското чудо беше тя.
За Иван повече не се чу. Някои казаха, че е напуснал страната. Други – че е отишъл в манастир.
Анна не отиде на погребението. Но един ден остави писмо на пейката в парка, където майка ѝ обичала да чете.
Върху листа – само една дума:
„Обичам те.“
