Клиентите, сервитьорките, готвачите. Само Анастасия се раздвижи. Не изпищя. Не се поколеба. Просто се втурна към Князев.
— Това е анафилактичен шок! — извика. — Обадете се на Спешна помощ веднага!
Съветникът беше посинял. Очите му бяха изцъклени. Лицето — подуто. Не можеше да диша. Анастасия не знаеше какво точно става, но си спомни нещо, което бе видяла в дома. Един от по-малките момчета получи подобна реакция след храна. Елена Георгиева беше действала мълниеносно. Тогава Анастасия научи какво трябва да се направи.
— Адреналин… шприц… — мърмореше сама на себе си, докато обръщаше тялото му настрани, освобождаваше дихателните пътища и го удари няколко пъти между плешките.
От кухнята се чу силен трясък — Димитър нахлу с аптечката в ръце.
— Има спринцовки! Настя!
— Приготви го!
Не беше лекар. Но се движеше като един. Вкара инжекцията в бедрото му със силен и точен замах. Една секунда… две… Тялото на Князев се разтресе. Гърдите му потрепериха. После изкашля. И започна да диша.
— Линейката е на път! — извика някой.
Анастасия се отпусна на пода. Цялото ѝ тяло трепереше. Сърцето ѝ думкаше в ушите.
Антон се появи от кабинета, оглеждайки залата. След секунда се обърна към нея, избухвайки:
— Какво си мислиш, че правиш?! Ти лекарка ли си?! Можеше да го убиеш! Това е ОБЩИНСКИ СЪВЕТНИК!
Но не успя да довърши.
Князев, още полулегнал, с дрезгав глас и посинели устни, каза:
— Тя… ме спаси… Ако не беше тя… нямаше да съм тук…
Преди да бъде качен в линейката, се обърна към всички в залата:
— Запомнете това момиче. Повече смелост има в нея, отколкото във всички ни. Няма да забравя.
Новината гръмна.
Местен сайт пусна заглавие: „Сираче сервитьорка спаси живота на съветник в ресторант. Героизъм в центъра на Пловдив“. След няколко часа вестта стигна до националните медии. По телевизията я споменаха, макар и без да назовават ресторанта.
На следващата сутрин Анастасия отиде на работа със свито сърце. Очакваше най-лошото. С Антон човек никога не знаеше.
Но… Антон го нямаше.
— Не си ли чула? — прошепна й Силвия. — Арестуваха го тази нощ. В казино. С куфарчето. Пълно с дребни банкноти — нашите бакшиши.
Анастасия онемя. Не знаеше какво да каже. Димитър се приближи до нея, усмихнат:
— И знаеш ли кое е най-хубавото? Князев е дал показания. Разказал е всичко — за кражбите, за натиска над персонала, за униженията. И поискал нещо лично.
— Какво? — прошепна тя.
— Да не се връщаш в залата. Не защото не ставаш. А защото иска да ти помогне. Ще ти плати образование. Медицински курс, ако искаш. Каквото избереш. Казал е, че имаш дарба. И хладнокръвие.
Анастасия седна. Ръцете ѝ отново трепереха. Но този път — от шок и благодарност.
— Разбирам го — каза Димитър. — Ти направи нещо, което малцина биха направили. Спаси човек… който не го заслужаваше.
Минаха два месеца.
Антон получи условна присъда и изчезна. Нов управител пое ресторанта — млад и справедлив. Обстановката се промени. Димитър бе повишен — вече работеше като помощник-готвач. Неговият мус от картоф с печен чесън стана хит в менюто.
Анастасия започна вечерен курс към Медицинския университет. Избра спешна помощ — искаше да помага. Искаше да бъде полезна. За пръв път в живота си усещаше, че принадлежи някъде.
След лекциите Димитър я чакаше. Разхождаха се из алеите, говореха за рецепти, за миналото, за бъдещето. Понякога просто мълчаха, хванати за ръце.
— Знаеш ли какво каза днес новият управител? — прошепна й веднъж той. — Че в теб има сила, която не може да се преподава. Истинска човешка сила.
Анастасия сведе поглед.
— Просто съм свикнала да оцелявам…
— А сега живееш.
Един дъждовен следобед в ресторанта влезе възрастна жена. В ръцете си държеше избледняла снимка. Оглеждаше се несигурно, после се приближи към Анастасия.
— Извинете… това бебе… да не сте вие?
На снимката — бебе в износена пелена. На гърба — надпис. Познат почерк. Почеркът на Елена Георгиева.
— Откъде… откъде имате това?
Жената я погледна в очите:
— Търсих ви с години. Не можех да ви задържа. Но когато ви оставих… знаех, че ще оцелеете. Видях го в очите ви. Простете ми… ако можете.
Анастасия не отговори веднага. После пристъпи напред. И я прегърна.
— Простих ви… още тогава. Когато се научих да живея въпреки всичко.
Зад тях ръкопляскания. Целият персонал беше станал. А в края на редицата стоеше Димитър.
Анастасия вече не беше „момичето от дома“. Имаше име. Имаше път.
И сърце, в което нямаше място за злоба. Само светлина. Само живот. Само любов.
