Пръстите му нежно погалиха металния корпус, после изведнъж стана, отиде до рафта и свали дебел каталог с пожълтели страници. Разтвори го на определена страница и го обърна към мен.
— Това тук… виждате ли? — посочи снимката на абсолютно същата машина. — Това е Singer 222K Featherweight. Изключително рядък модел. Специална серия. По данни от архивите, съществуват само седем такива в света. А тази тук… е онази, изчезнала през 1953-та във Виена.
— Леля я беше купила от Женския пазар… за стотинки — прошепнах объркано.
— Някой я е оставил там нарочно. Тя не е попаднала случайно при нея. А още по-малко при вас.
Сърцето ми се сви.
— Но какво я прави толкова специална?
— Създадена е от Густав Липман, гениален механик и… според легендите — алхимик на тъканите. Казват, че машините му не шият само дрехи. Те могат да… „прешият“ съдбите на хората.
Погледнах го стъписано. Той продължи сериозно:
— Погледнете под педала. Има таен люк. Вътре е същинското сърце на машината.
С треперещи ръце позволих на Виктор да го отвори. От там извади малко торбичка от груб плат. Вътре — стара, обгоряла писмо и малък медальон.
Разтворих медальона. Вътре — снимка. Мама. Млада. Бременна.
— Това е… тя — прошепнах. — Мама. Но как?
Виктор ми подаде писмото.
„Ако четеш това, значи нишката е прекъсната. Трябва да я зашиеш отново. Машината ще ти покаже пътя. Следвай иглата — и ще разбереш, че Анна не ти е сестра.“
Свлякох се на стола. Ръцете ми се разтрепериха.
— Това… това е някакъв абсурд!
— Ами ако не е? — прошепна Виктор. — Знаете ли как я наричаха леля ви някога? „Поправячката“. Жените идваха при нея не за да им ушие пола… а за да поправи живота им.
Спомних си кутията в чекмеджето ѝ. Катушки с конци. Всяка — с име. Една с надпис Мария Николова — леля ми. И друга — Ирина Станчева. Моето име от детството, което никой не използваше.
На следващия ден се върнах в стария ни апартамент, за да взема още дрехи. Алекс го нямаше. Но вътре беше… Анна.
Ровеше в шкаф. В ръцете ѝ — папка с документи.
— Какво правиш тук? — изсъсках.
Тя не се стресна.
— О, ти още не си разбрала? — усмихна се. — Леля не ми остави апартамента просто така. Имаше сделка. Аз… ѝ помогнах да забрави едно минало. За мен — тя беше длъжна да го направи.
— Ти си фалшифицирала завещанието!
— Не. Просто се погрижих оригиналът да не стигне до никого. Но тя беше хитра… и остави на теб… машината.
Тръгнах си, без да кажа нищо.
Вечерта седнах при машината. Избрах катушка с надпис Ирина Станчева. Уших стар чаршаф с нея.
На следващата сутрин получих писмо от нотариус:
„Открито е ново завещание, датирано преди последното. След проверка се признава за валидно. Всички имоти и средства се прехвърлят на наследницата Ирина Станчева.“
Аз.
Анна изчезна. Алекс — ми писа: „Съжалявам. Бях сляп. Искам да говорим.“ Не отговорих.
Днес живея в онзи апартамент. Машината стои до прозореца. Светлината я огрява и металът ѝ блести като нов. Вътре намерих нова катушка — без име.
Но знам — името ще се появи.
И този път аз ще избера съдбата.
