Котката изхвърча куцукайки зад ъгъла, с прибрани уши. Една жена, която тъкмо излизаше, възкликна:
— Как не ви е срам?! Това е живо същество!
— Айде стига с тия глупости… — изръмжа продавачката, леля Недка. — Магазин ли е тука или приют за животни?
Една възрастна жена с торба в ръка се обърна и я погледна строго:
— И аз съм майка. Ако някой така беше направил на децата ми…
Не довърши, но погледът ѝ говореше достатъчно.
Леля Недка се върна зад щанда и въздъхна тежко. Краката ѝ пулсираха от болка, а в душата ѝ се надигаше някакво неудобство. Но не, не заради проклетата котка. Просто… денят беше лош. Всичко я дразнеше.
„Проклето животно…“ — измърмори си, спомняйки си следите от кал пред вратата.
В този момент влезе момче — слабичко, с износено яке и стиснати в шепа две монети.
— Извинете… един хляб… най-евтиния…
Недка го изгледа от глава до пети, без капка милост:
— С тия пари и плик няма да ти дам, камо ли хляб.
Момчето пребледня. Наведе глава и се обърна, но точно тогава подхлъзна се на мокрия под и падна силно. Челото му се удари в плочките и веднага потече кръв.
— Боже Господи! — изкрещя Недка и излезе иззад щанда. — Момче! Добре ли си?
Опита се да го вдигне. Отвън се чуха спирачки — една от клиентките вече беше звъннала на Бърза помощ.
Недка хукна към мивката, донесе вода, избърса кръвта, но ръцете ѝ трепереха. Мърмореше сама на себе си:
— Какво направих… какво направих, глупава старица…
След броени минути линейката пристигна. Парамедиците прегледаха момчето и го положиха на носилка.
— Роднина ли сте? — попита един от тях.
— Не… просто влезе… — прошепна Недка.
— Някой знае ли къде е майка му? — попита друг.
Вратата на магазина се отвори и вътре влезе момиченце. Цялото беше мокро от дъжда, с качулка над очите. В ръцете си държеше… същата тази котка.
— Това е брат ми, — каза тихо. — Живеем заедно. Мама я няма…
Всички се смълчаха.
Недка застина. В главата ѝ проблеснаха сцени — котката, която всеки ден отнасяше храна… Не към котета. Към деца.
— Ти… ти с нея ли живееш? — попита тихо.
— Да. Тя ни намери. Наричаме я Мама.
Недка не знаеше как да реагира. Момиченцето се приближи до парамедиците, съвсем сериозно:
— Таткото ни биеше. Избягахме. Крием се в бараката зад блока. После дойде тя. Всеки ден носи храна. Хората ѝ дават, а тя — на нас…
Магазинът потъна в тишина.
Котката пристъпи с куцукане към леля Недка. Жената се свлече на колене и се разплака. Без звук. Срамът я удари като плесница.
— Прости ми… прости ми… — шепнеше, не знаейки дали се обръща към котката, към детето, към Господ… или към самата себе си.
Когато линейката потегли, момичето още стоеше до вратата — само, с мокри дрехи и с животинчето в прегръдките си.
Недка я извика тихо:
— Чакай… Не си тръгвай. Как се казваш?
— Ани.
— А брат ти?
— Мартин. На дванайсет е.
— Елате при мен. Само за една нощ. Имам топло. И храна. И… извинение. Истинско. И обещание, че повече никога…
Котката се приближи и се отърка нежно в ръката ѝ.
Три месеца по-късно.
Магазинът беше друг. Пред вратата — меко одеяло, купичка с гранули. На стената — ръчно написана бележка:
„Благодарим на тази котка — тя спаси две деца. Намери ги. Хранеше ги. Сега те имат дом, училище, семейство. А ние… сме с тях.“
Зад щанда стоеше все същата леля Недка.
Но вече, когато някой влизаше, първо поздравяваше котката до вратата. А после — усмихнато и клиентите.
И ако някой се опитваше да я изгони, тя се изправяше и твърдо казваше:
— Уважавайте я. Тя е майка. Истинска. И много, много смела.
