— „Счупи му несесера. Жалък е. Баща му ги заряза. Смърди на бедняк.“
Тя не можеше да диша. Не можеше да плаче. Пръстите ѝ трепереха, кожата ѝ беше студена, сърцето ѝ — бясно.
Какво бяха направили с нейното дете? С нейното слънчево, умно, крехко момче?
Изправи се. Механично. Излезе от банята. Седна в кухнята. Погледна часовника — 11:12. Първа голяма междучасие.
Отвори контактите. Натисна върху едно име:
Адв. Валентин Костов.
— Ало? Прекрасна госпожице, как сте днес? — прозвуча бодрият, но леко дрезгав глас на мъжа.
— Чух… Чух записа, Валентин. Унижават го. Всеки ден. Безмилостно. — прошепна тя.
— Веднага изпращам Георги — мой колега. След час сме при теб. И тръгваме към училището. С мен.
— Но какво ще кажем?
— Нищо. Ние ще слушаме. Те ще говорят. А когато дойде моментът — ще покажем записа. И ще действаме. Спокойно. Законно. Но твърдо.
В 12:05 черен автомобил спря пред блока ѝ. Катя седна на задната седалка. Валентин ѝ кимна, държейки кожена чанта на коленете си.
— Ако и този път мълчат или замазват, пускам сигнала до Регионалното управление по образование, до Агенцията за закрила на детето и, ако трябва, до прокуратурата. Имам връзки. Ще ги накарам да се раздвижат.
В училището ги посрещна секретарката — млада жена с нервен глас.
— Директорът е на среща… Може би е добре да си запишете час?
— Ще почакаме пет минути. После ще го извикаме по друг начин — гласът на Валентин стана ледено твърд.
След три минути директорът ги прие. Катя влезе със студени длани, стиснати в юмрук.
Валентин седна срещу бюрото и без излишна учтивост каза:
— Идваме заради сериозен случай на психически тормоз над ученик от четвърти клас. Имаме доказателства.
— Простете… за какво говорите?
Катя извади флашка и я постави в лаптопа на бюрото.
— Просто чуйте.
И го пусна.
Първо — шум. След това — гласове.
— „Гледай го, как седи сам. Никой не го ще.“
— „Майка му чисти кенефи, баща му ги е зарязал. Хаха!“
— „Давайте, скъсайте му несесера.“
Директорът замръзна. Очите му се разшириха.
Катя не можеше да диша. Само чакаше.
Валентин заговори:
— Гласовете са на ученици от IV „б“. Датата е вчерашната. Мястото — класната стая. Вие носите отговорност.
— Аз… това е ужасно… Не знаехме… Учителката не е казвала…
— Е, сега знаете. Имате избор. Или действате. Или аз го правя. Със законовата тежест, с медиите и с всички институции.
След половин час в стаята вече имаше училищен психолог, заместник-директорът и класната ръководителка.
Трима ученици бяха временно отстранени.
Родителите им бяха извикани.
А за Дими беше назначен училищен ментор, с индивидуален план за подкрепа.
Същата вечер Дими влезе вкъщи с… усмивка. Истинска. С една малка шоколадова вафла в ръка.
— Това ми го даде новата госпожа. Каза, че съм бил смел. А Боби… той ми се извини, мамо. На всички. Пред всички!
Катя го прегърна. Не каза нищо. Само го държеше.
Минаха два месеца.
Катя вече не беше същата.
Имаше нова прическа.
Носеше червило.
И се усмихваше. На себе си.
Един ден в болницата дойде познато лице — Валентин. В ръка носеше плик.
— Какво е това? — попита тя.
— Приемната ти в Юридическия факултет. Записана си в задочна форма. Първият семестър е платен от мен.
— Но…
— Ще станеш най-добрата защитничка на майки като теб. На деца като Дими. Не можеш да откажеш.
Катя се разплака. Усмихнато. И с обич.
*
Същата вечер, над палачинки с малиново сладко и горещ чай, Дими каза:
— Мамо, когато порасна, искам да стана като чичо Валентин.
— Значи ще учим заедно. И ще отворим кантора. Ти и аз.
— Ще се казва „Костова & Син“.
Двамата се разсмяха.
И сякаш в този смях се разтопиха всички предишни мъки.
Вече не бяха жертви.
Бяха бойци.
Съюзници.
Майка и син.
С нова цел.
С нов живот.
И с увереност, че никой и никога няма да ги пречупи отново.
