Нищо не мърдаше в мен.
Нямаше сълзи, нямаше вик.
Само едно усещане: че вече съм извън тялото си, че гледам отгоре как някой прелиства последната страница.
Бельото беше там. Подредено. Почистено.
И всяко парче — прерязано по средата, с такава акуратност, че приличаше повече на послание, отколкото на вещ.
Не го чаках да се върне.
Но когато Милен се прибра, около шест и нещо, отворих вратата още преди да е натиснал звънеца.
— Е, какво си направила сега? — попита той, без да ме гледа. — Ще вечеряме ли изобщо?
Не отговорих.
Той влезе, събу обувките си, закачи якето на кукичката и тръгна към кухнята.
Влезе, светна лампата и спря.
Погледна бельото на масата.
— Това ли е? — рече. — Това е драмата?
После се засмя.
— Голям проблем. Ще ти купя нови. Така или иначе, повечето ти неща вече не ти отиват.
Не му казах нищо.
Не му дължах нито дума.
Бях приключила разговора още преди да се е прибрал.
Тази нощ той спа на дивана.
„Заради енергията“, каза. „Станала си тежка, лепкава. Влияеш ми.“
А аз просто лежах в леглото и гледах в тавана.
Спокойно.
Без страх.
С тишина, която най-накрая не беше наказание — а избор.
Станах в шест.
Облякох се бавно.
Сложих в раницата си няколко дрехи, паспорт, резервна карта, крема за лице, който той наричаше “излишен”.
И най-любимия си шал — онзи червения, който той винаги подиграваше, че е „цигански“.
Не оставих бележка.
Не заключих.
Просто излязох.
Сега живея в един малък град близо до Велико Търново.
Наех стая в къщата на една възрастна жена, която ми каза още в първия ден:
— Няма да те питам нищо, само ми кажи ако искаш чай.
Работя в хлебарница.
Сутрин мирише на топъл хляб и прясно тесто.
Никой не ми казва как изглеждам. Никой не пипа дрехите ми. Никой не реже нищо.
А понякога вечер, когато чувам шум по стълбите, тялото ми още се свива.
Но после си повтарям тихо, само на себе си:
„Сега не моля.
Сега не чакам.
Сега просто съм.
И това ми стига.“
И всеки път звучи като начало, а не като край.
