…Снежана стисна ръцете си, но не сведе очи.
— Да, аз съм, — отвърна спокойно, гледайки бащата на Борис право в очите. — И ви благодаря, че го казахте на глас. Сега съм сигурна кой стои срещу мен.
Майката на Борис се направи, че не чува. Отвърна глава към прозореца, сякаш ситуацията не я засягаше. Но във въздуха увисна напрежение – тежко като пара над врящ казан.
— Татко, — каза Борис тихо, но твърдо. — Това е мое решение. Аз я обичам
— Още си момченце! — отряза баща му. — На нея ѝ трябва само фамилията ти. Семейството ѝ вече се е обадило на медиите. И още нещо — усмихна се злобно — ние платихме организацията на сватбата. Но я отменихме. Всичко приключи.
Снежана вдигна глава.
— Вие не отменяте сватба. Опитвате се да си спасите лицето.
— Млъкни! — изрева той. — Ти нямаш право да говориш тук!
— Напротив. — намеси се Борис. — Аз ѝ давам това право. И ако искате да остана част от тази фамилия, от бизнеса ви, от живота ви – ще я изслушате.
Настъпи мълчание. Гробно.
— Няма да допуснем една селянка да опетни името ни! Това е позор!
Снежана не отвърна. Но същата нощ, когато Борис се прибра у дома, тя вече беше оставила писмо.
„Обичам те. Но няма да бъда товар. Няма да ти позволя да изгубиш уважението на родителите си, бизнеса, наследството си – заради мен. Тръгвам си. Ако някога си готов за живот без маски – ще знаеш къде да ме намериш. Не изчезвам. Просто се отдръпвам.“
Писмото остана на възглавницата. А Снежана си беше отишла.
Минаха два месеца. Нови пациенти в клиниката, нови смени, нов дом – в спокоен квартал, близо до парка, където сутрин лаят кучета и градът се събужда с мирис на хляб и слънце.
Една вечер на вратата се позвъни.
Борис стоеше отвън.
— Напуснах. Бизнеса. Семейството. Парите. Всичко, което не беше мое. Остана ми само името. И искам да го споделя с теб.
Той отвори кутийка. Вътре нямаше злато, нито диаманти. Само пръстен с гравиран надпис: „Сърцето няма адрес.“
Той коленичи.
— Ще се омъжиш ли за мен?
Тя не каза нищо. Само кимна. Със сълзи в очите.
Сватбата се състоя в същото село, където беше израснала Снежана. Без скъпи рокли, без политици, без телевизия. С домашна питка, покривки на карета, гирлянди от цветя и хора, които вярваха в истинското.
И тогава всички разбраха:
ако сърцето е чисто – щастието винаги ще намери пътя си. Дори през бетонни стени.
.
