Залата замръзна. Никой не помръдна. Дори фоновата музика утихна-сякаш техникът остана безмълвен. Марта гледаше папката със стиснати устни, а Томас – съпругът ми – изглеждаше така, сякаш е забравил как стои. С един жест разбих илюзията за”перфектната семейна почивка”.
– Тук има сметка за тази вечер-казах с мек, почти сладък глас, но достатъчно силен, за да ме чуе цялата зала. – Има всичко: вечеря за 56 души, наем на зала, декори, фотограф, оператор, заплата на вожда, торта и, разбира се, италианско вино “за вкуса на госпожа Марта”.
Усмихнах се леко. – И шампанско за началото на вечерта. Семейното тържество трябва да започне с клас, нали?
Погледите се вкопчиха в мен като щифтове, но аз не отклоних поглед. Обърнах се към останалите гости с леко свити рамене.:
– Знам, че е нехарактерно да се говори за пари на семейната маса. Но тъй като се стигна до този, който “организира тази вечер”, реших, че е добре истината също да се появи на масата. Само.
От края на залата някой се изкикоти нервно. Някой друг се изкашля. Отново мълчание-но вече не толкова неудобно, а по-скоро пълно с разбиране.
Марта с трепереща ръка отвори папката. Тя погледна сметката, нарисувана на две страници. Общата сума се виждаше на длан: 14 360 злоти. Очите й се разшириха. Тя се опита да каже нещо, но гласът й угасна. Томас се наведе над хартията, сякаш търсеше грешка, извинение, каквото и да било.
– Ема… – промърмори той. – Можеше да ми кажеш…
– Казах ти, Томас-спокойно го прекъснах. – Показвах ти предложения, менюта, декорации. Отговорихте “страхотно, скъпа”, без дори да вдигате поглед от телефона си. Защото беше твърде зает… с какво? TikTok? Резултати от мача?
Отзад някой изсумтя от смях. Обърнах се към Марта.:
– А вие? Дори едно “благодаря”. Нямам нужда от благодарност като въздух. Но да бъдеш напълно пропуснат? Сякаш съм просто красива мебел. Сякаш всичко е направено от само себе си.
Сложих микрофона на масата и направих крачка назад. Сърцето биеше в гърдите, но не от страх. Това беше облекчение. Истината, казана на глас, Свали огромна тежест от мен.
Томас тръгна в моята посока със смутен, почти Детски израз.
– Ема, не исках… Не знаех, че си толкова притеснена. Мислех, че всичко е наред…
– Мислеше ли? – погледнах го право в очите. – Може би е време да спрем да предполагаме и да започнем да питаме.
Отдалечих се от него, оставяйки го сам със собственото си мълчание. Погледнах още веднъж гостите.:
Съжалявам, че прекъснах вечерта. Направих го не порочно, а от нужда от достойнство. Понякога една жена в сянка трябва сама да запали светлината.
И знаете ли какво? Тя също заслужава да бъде забелязана.
Отляво се чуха първите плахи аплодисменти. После още един. След известно време цялата зала аплодира. Не заради скандала, а заради смелостта. За истината. Защото подозирам, че всеки от присъстващите поне веднъж в живота си се е чувствал като мен-невидим, въпреки че е дал всичко.
Когато аплодисментите утихнаха, аз тръгнах към изхода. Няколко братовчеди на Тома ме спряха и ме прегърнаха. Леля Елена ме прегърна мълчаливо. На вратата сервитьорът се наведе към мен и прошепна::
– Госпожо, това беше най-искреният момент, който съм виждал на семейно тържество. Уважение.
Отвън беше свежо. Поех дълбоко въздух. От вътрешността на стаята отново се чуваше музика-вероятно Томас и Марта се опитваха да “спасят деня”. Но не ми пукаше. За първи път от много време не чувствах тежестта на очакванията на другите.
Прибрах се вкъщи, свалих обувките си, седнах на дивана и запалих свещ. Заради тишината. За себе си.
Телефонът иззвъня. Тома.
– Няма да отговоря-казах си тихо.
Не и днес.
Защото понякога, когато включите светлината, е добре да сте сами.
Най-накрая наистина да видя… приятел.
И този път-Хареса ми това, което виждам.
