В мига, в който устните ѝ докоснаха леденото чело на Софи, майката рязко потрепери. Под бледата кожа сякаш… усети едва доловима пулсация, като леко трепване. Илюзия ли беше? Умът ѝ ли я лъжеше? Тя премигна бързо, повдигна глава и тогава видя: в ъгълчето на дясното око на дъщеря ѝ се появи малка сълза, която бавно се стече по бузата.
— Пиер! — извика тя със задавен глас. — Виждаш ли?!
Съпругът се приближи, убеден, че скръбта вече е замъглила разсъдъка ѝ. Но когато и той зърна сълзата, блеснала в светлината на свещите, замръзна на място.
Свещеникът, объркан, опита да я успокои:
— Госпожо, може би е влага, случва се понякога…
Но жената рязко отмести ръката му. Хвана пръстите на Софи и усети ясно — лека топлина под кожата.
— Тя е жива! — извика тя. — Веднага я върнете в болницата!
Сред присъстващите настана суматоха. Някой се разплака, други започнаха да шепнат молитви още по-силно. Един възрастен мъж извика:
— Обадете се на линейката!
Минути по-късно ковчегът беше вдигнат набързо и изнесен. Сирените разкъсаха тишината на квартала. Майката не откъсваше очи от Софи, милваше лицето ѝ и повтаряше: „Дръж се, мъничка, моля те, дръж се!“.
В болницата лекарите останаха в шок. Мониторите показаха слаби, но реални жизнени функции. Оказа се, че изключително рядка форма на дълбока кома е била сбъркана със смърт. Дишането било едва забележимо, а предишните изследвания показвали пълно спиране.
— Чудо е, че сте го забелязали, — каза дежурният лекар, клатейки глава. — Не знаем дали ще се възстанови напълно, но е жива.
Майката избухна в неудържим плач и притисна челото си до ръката на дъщеря си. Пиер, със сълзи в очите, ги прегърна и двете.
— Осъзнаваш ли? — прошепна той. — Щяхме да я погребем жива…
Следващите дни бяха непрестанна борба. Софи остана в кома, свързана с апарати, но тялото ѝ постепенно реагираше на лечението. Всеки път, когато миглите ѝ потрепваха, майка ѝ задържаше дъха си и се молеше.
Две седмици по-късно, в един следобед, когато болничната стая беше обляна в топла слънчева светлина, се случи чудото. Софи отвори очи. Със слаб глас прошепна:
— Мамо…
Жената падна на колене до леглото и покри дъщеря си с целувки. Лекарите се усмихнаха дискретно, развълнувани.
Това, което трябваше да бъде край, се превърна в ново начало.
И майката знаеше, че никога няма да забрави: в една сълза, появила се върху лицето на „мъртвата“ ѝ дъщеря, се криеше знакът на спасението.
— От днес нататък всеки миг е дар, — прошепна тя, стискайки ръката на Софи. — И никога повече няма да го забравя.
