В седмото отделение цареше тишина, тишината беше нарушена само от дрънкането на лъжица в порцеланова чаша. Ема бавно хранеше възрастна жена с нежност в очите, която никой в тази болница не беше виждал от дълго време. Жената, за която всички говореха предишната вечер, сега приемаше всяка хапка с благодарност, сякаш са й върнали самия живот.
Леонард стоеше на вратата, до себе си от ярост. Той стисна зъби, затръшна вратата със силно почукване и веднага заповяда на Ема да отиде в кабинета му.
– Кой ви даде разрешение да не се подчинявате на Моите заповеди? – тя го излая. – Ясно казах: няма смисъл да губите време за такова нещо!
Ема се изправи, сърцето й забърза, но гласът й не трепереше:
– Разреших, шефе. Защото той е човек. Не” случайност”, не”статистика”. Човек.
Очите на Леонард хвърляха светкавици, но думите му изведнъж пробиха бронята му. Пред нея се появи образът на собствената й майка, която почина в същата стая, самотна и забравена от всички. Искаше веднага да прогони тази мисъл, но горчивината остана.
– Ако го направиш отново, можеш да се сбогуваш с тази работа завинаги! – изсъска Ема.
Ема не отговори, а само го погледна, което принуди Леонард да погледне встрани. Той се върна при пациента, а главният лекар остана сам с мислите си.
През следващите няколко дни се случи нещо изключително. Възрастната жена, която всички бяха обречени на смърт, постепенно набираше сила. Усмивката й освети отделението и дори лекарите прошепнаха за нея в коридора: “сякаш се чувстваше по-добре… може би има шанс”.
Една сутрин Леонард отново влезе в седмото отделение. Жената седна на ръба на леглото, очите й блестяха гордо и ясно. Той вдигна ръка и тихо каза:
Благодаря ви, докторе, че ме оставихте да остана. Ако не беше Ема, нямаше да ме има. Той ми даде шанса, който ми отне.
Думите, които Той изрече не като обвинение, а с умиротворяващо спокойствие, ме пронизаха по-дълбоко от всяка обида. Гърдите на Леонард бяха притиснати от неизвестно чувство-срам. Той отдавна е забравил какво означава това чувство. Той се обърна мълчаливо и излезе от стаята.
Ема го хвана в коридора.
Не става въпрос само за цифри и диагнози, шефе. Понякога една усмивка може да даде живот на повече от сто лекарства.
Леонард Не отговори. Той просто погледна момичето дълго време и след това продължи напред. Гласът на жената отекна в главата й и в сърцето й — за първи път от години — се появи малка пукнатина на твърда като камък стена.
Седмица по-късно възрастната жена напусна болницата на крака. Ема го придружи до вратата, докато Леонард наблюдаваше от прозореца. Жената му махна с ръка и извика::
Дължа ти живота си, дете мое! Никога не губете добротата си!
Ема се усмихна и в този момент дори Леонард осъзна, че истинската сила на болницата не се крие в машините или властта, а в хората.
И за първи път от много години главният лекар почувства не гняв, а лека, заяждаща завист към младата медицинска сестра, която успя да остане човек, където отдавна се е загубила.
Всичко свърши.
