Стоях на стъпалата на родилното отделение, държейки малкия си син и документи. Около мен имаше прегръдки, цветя, балони, сълзи. Всеки взе “своето”. Никой не се интересуваше от мен. Само майка ми нервно размахваше таксито.
Поех дълбоко въздух. В мен вече нямаше място за сълзи. Камъкът, който се роди в мен, когато Олег затвори телефона, ставаше все по-голям и по-силен.
– Хайде, скъпа-прошепнах, целувайки сина си по челото. – Ще се справим заедно.
Пътят към дома изглеждаше безкраен. Мама мълчеше, само веднъж забеляза:
– Прости му, дъще. Може би нещата ще се променят.…
Отговорих само с половин усмивка. За първи път в живота си почувствах, че вече не мога да “поправя” нещо, което не съм счупил.
Първите дни бяха трудни. Безсънни нощи, плачещо бебе, умора, която ви събаря от краката. Но в апартамента се появи нещо ново: истината. Вече нямаше лъжи, нямаше “срещи”, нямаше “задръствания”. Само аз и моето малко момче.
Минаха няколко седмици. Една вечер телефонът отново светна: Олег.
– Как сте, момчета? гласът му звучеше така, сякаш питаше за времето.
– Добре – спокойно отговорих аз. – само сега без теб.
– Какво искаш да кажеш без мен? Аз съм баща й!
– Вече взе решение в деня, в който не дойде в болницата. Помниш ли?
На линията цареше мълчание. Тогава той промърмори нещо и затвори.
И спрях да чакам обажданията му. Светът ми се промени. Всеки ден виждах как малкото ми момче расте и как очите му Ме търсят сред всички хора. Знаех: сега не живея само за себе си. И това ми даде сили.
Един следобед търкалях количката си из парка, когато някой спря до мен. Младият мъж погледна сина ми.
– Какъв сериозен малък човек-усмихна се той. – Точно като майка му.
Погледнах го и за първи път от много време усетих как нещо се освобождава вътре в мен. Може би надежда. Надявам се на живот, в който няма лъжи, където аз и синът ми наистина сме оценени.
Притиснах бебето си и това е всичко, за което си мислех:
– Започваме отначало. Но сега съм добре.
② Край.
