Синът ми я изпроводи мълчаливо – той е по-голям, с 1,5 години от сестра си. Два дни по-късно тя разбра, че в съседен град, в едно от отделенията, има нужда от медицинска сестра. Тя била наета. Успях да купя стара къща в покрайнините на града. Беше на кредит. През цялото това време тя беше като булдозер: не можеш да се върнеш назад, а само напред, без да мислиш за трудностите.
Тя дойде на себе си, когато камионът потегли, оставяйки след себе си утаяващ се прах и кула от вещи в стаята с ниски тавани. Когато вдигна кофа с чиста, вкусна вода от кладенеца.
Когато запали печката и къщата се изпълни с топлина. Сигурно са щастливи в тази малка стара къща! Имаше много щастие: слънцето в малкия прозорец, сутрешното къпане в реката, топлата веранда, на която беше приятно да стоиш бос, първите кълнове копър и моркови в градината, кафето за закуска. И нямаше значение, че кафето беше най-евтиното, разтворимо, а за вечеря имаха постни макарони. Но беше спокойно.
Тя защитаваше малкия им свят от баща си, който се опитваше да си върне семейството, спомняйки си за плачещата си дъщеря. Никога! След като правела месечни вноски към банката, й оставали малко пари, но след няколко месеца “влязла в коловоз” и започнала да планира остатъците от заплатата си за храна и дрехи. Научила се да разчита на себе си, да не хленчи, а просто да върви напред. А децата доведоха едно бездомно куче. Кученце в тийнейджърска възраст, то едва се държеше на лапите си, поклащаше се от слабост и я гледаше с пълни с гной очи.
Той отпи две глътки топло мляко и падна. След 10 минути набра сили и отпи още няколко глътки. Той оцеля. После се появи коте. То имаше овъглени пънчета от мустаците си. Той също е оцелял. Всички те са оцелели.
Почти веднага след като разбрах, че са се изправили на крака и че през есента ще имат собствени зеленчуци, засадих ябълково дърво. “Винаги съм вярвала, че ако имаш собствена къща и парче земя, задължително трябва да имаш ябълково дърво.” – Какъв вид искате?” – попита жената, която продаваше разсада.
– Не знам – отвърна тя и се усмихна, – вземи този. Тя отнесе клонката вкъщи и дори не предполагаше, че след няколко години всички ще бъдат изненадани от прозрачните ябълки с цвят на мед, от които се прави вкусно шарло и невероятно ароматно сладко. Един от ъглите на парцела се оказа омагьосан: въпреки слънчевия си и открит вид, той беше покрит със зелен мъх.
Малиновите клонки тук бяха станали неестествени и изсъхнали, сякаш бяха засадени в пясъците на Сахара, а не в наторена и напоена почва. Дръвчето стоя там в състояние на дълбок сън в продължение на три години, след което израсна огромен стрък на тънкото си стъбло и изсъхна.
Тя се разплакала над него, сякаш било любим човек, и след това засадила сливово дърво. Сливовото клонче, което се опомнило след шумния и претъпкан площад, където било изложено, изпило много вкусна кладенчова вода, огледало се, видяло около себе си зелен мъхест килим и възкликнало: Това е всичко!
На третата година от живота си ме зарадва с дузина първи плодове, а през мразовитата, снежна зима измръзна. През следващото лято израсна с дебели клони върху последния жив остатък от ствола, а през втората година така се окичи със сливи, че всички се изненадаха, като не забравиха да напълнят джобовете си с огромни плътни и сладки плодове. Дадоха ѝ и една черешова фиданка: ако не я вземеш, ще я изхвърлим. Така че тя я засажда.
За три години черешовото дръвче се превърнало в дърво, но дало малко плодове. През ранната пролет тя се приближила до него с брадва, застанала там…
“Добре, живей. През август дървото все още висеше с едри, матово-лъскави плодове със страни в цвят на цвекло, на които всички се изненадваха и удивляваха, без да забравят да изплюят семената. В живота ѝ вече нямаше мъже. Синът ѝ пое цялата домакинска работа на мъжете.
И колкото и да беше трудно, никога не съжалих за предишния си живот. Мирът, щастието и спокойствието в малка стара къща са по-добри, отколкото да живееш с пияница в удобен апартамент. Тя знае това толкова добре, колкото и всеки друг. Днес сутрин си приготвя скъпо кафе, най-доброто. Децата й го купуват.
А с чаша в ръка тя обича да стои до голям прозорец. Малките прозорци вече ги няма, както и старата къща с ниски тавани.
Защото сега къщата е различна: нова, с големи прозорци. На топлата веранда сега лежи друго куче, а в креслото от другата страна – котка… Но тази пролет ще цъфнат същите дървета, които ще зарадват всички със сладки ябълки, огромни сливи и разпръснати бургундски череши. А тя ще вари сладко и ще пече шарлота. И къщата ще ухае сладко на ванилия, канела и щастие…
